Приказка юнака: Грузинска приказка (Грузинска приказка)

Юнакът видял сиромаха и казва:

— Е, братко, кажи кой е по-красив — аз или жабата?

А жабата скача на рамото му, играе. Сиромахът без малко щял да каже това, което било на езика, ала си спомнил съвета — да не говори, без да помисли, и се замислил, дори дръпнал на три крачки. Замислил се и се уплашил — какво ще стане, ако на юнака не му хареса, когато кажа, че той е по-красив от жабата, и ме убие?! Не, тук сигурно има нещо.

А юнакът припира:

— Казвай де, защо мълчиш?

Сиромахът помислил — не, по-добре да кажа, че жабата е по-красива, и изрича:

— Жабата е по-красива!

На юнака това му трябвало. Едва казал сиромахът, че жабата е по-красива — жабешката кожа се пукнала и от нея излязла хубавица с невиждана красота.

Зарадвал се юнакът-хубавец, целува сиромаха, прегръща го.

— Колко хора претрепах при тази вода, докато получа такъв отговор и освободя омагьосаната хубавица от магията! Сега иди и кажи на всички: водата е свободна, аз си отивам оттук.

На раздяла юнакът му подарил три чудесни скъпоценни камъка и един златен женски колан и казал:

— Вземи тези скъпоценни камъни, ще ти послужат, а с колана, ако имаш жена, да се препаше с него и ще роди син със златни къдрици.

Сбогувал се със сиромаха и заминал с хубавицата си.

Сиромахът взел скъпоценните камъни и златния пояс, запънал ги в парцал; и ги изпратил по един земляк на жена си, налял вода и я занесъл на търговците. Те се учудили, че се върнал жив, и питат:

— Имаше ли някой при водата?

— Имаше, но си отиде — казал сиромахът. — Водата вече е свободна.

Всички прегръщат сиромаха, чудят се:

— Какво му каза, че той освободи водата? Толкова години вече се мъчим без вода.

А землякът занесъл на жената на сиромаха цялото богатство, запънато в парцала. Жената развила само единия скъпоценен камък — и само от половината му израсъл прекрасен град с дворци и градини.

Пуснала в полето табуни коне, стада овце и черни биволи, цанила пастири. Живее, чака мъжа си.

А сиромахът изкарал годината. За добрата служба търговците му подарили още пари и го освободили.

Не им трябвало повече ратай: водата била свободна, а те заради нея наемали ратаи.

Тръгнал сиромахът към къщи, търси плетената си колиба.

Върви, гледа — пасат черни биволи. Пита биволарите:

— Чии са тези черни?

Биволарите споменали неговото име.

Той се обидил, дори се разсърдил, мисли, че му се подиграват, ала нищо не казал, тръгнал нататък.

Срещнал по пътя овчи стада, попитал чии са и овчарите веднага изрекли неговото име. Отива до гората, гледа — няма я плетената му колиба, а на мястото й — огромен дворец. Замислил се сиромахът. След това влязъл в двора.

— Къде живее една такава и такава жена? — пита за жена си.

— Нашата господарка ли? Ето там, на хълма, в двореца — казват му. Чуди се сиромахът, нищо не разбира.

От всички страни се стекли слуги, питат го какво иска, не търси ли работа, няма ли да стане ратай?

— Да — казал той, — ще стана.

Всички заприказвали, загълчали. Едни викат:

— Не ни трябва ратай.

Други:

— Трябва ни.

А един старец — пастир на гъски — казва:

— Ще го взема да варди гъските.

Наели го.

Така изминал месец. Сиромахът работи, пасе гъските. И ето че веднъж казва на стареца:

— Искам да видя господарката.

— Аз не смея да ида при нея — отвръща старецът, — ама ще изпратя едно момиченце.

Изпратили едно момиченце, рекли му:

— Кажи на господарката, тук един човек вече месец работи при нас, иска да те види.

Момиченцето отишло, съобщило.

Господарката помислила, че може мъжът й да се е върнал, излязла на балкона и накарала слугите да го доведат.

Отива той, мисли какво ще стане.

Тя го видяла отгоре, познала го, заповядала на слугите:

— Вземете го на ръце и го донесете така, че кракът му да не стъпи на земята.

Слугите изтичали, вдигнали го на ръце, поздравяват го, а инак го щипят отдолу, ядосват се — откъде-накъде такава почит към простия пастир на гъски. Сложили го пред господарката.

Тя освободила всички слуги, облякла го, пременила го. Хванала го след това под ръка, разхожда се с него.

Здравата се уплашили слугите, като разбрали, че това е стопанинът, мислят — всички ни ще изпъди. А той не се сърди и не пъди никого. Тръгнал, разглежда стаите.

Гледа — в една стая малко момче със златни къдрици. Разгневил се, пипнал кинжала си, иска да се втурне да убие жена си, ала си спомнил думите на оня човек — да помисли, преди да убива. Размислил се, спомнил си как й изпратил златния колан и какво му казал юнакът.