Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Няма смисъл да плачем за миналото. По-добре е да се вгледаме в бъдещето. Сега най-важното е да се измъкнем от града, както ни препоръча шерифът.

— А мен ще ме затворите в килията — допълни Стюдмън. — Всичко да бъде както трябва.

— Разбира се — отговори Ласитър. Той много добре знаеше, че и най-малката грешка би им струвала живота.

Затова отведе шерифа Стюдмън обратно в затвора. Виждайки мрачните лица на двамата мъже, затворниците не можеха да предположат, че тези хора са нещо друго, освен смъртни врагове…

Ред Клайд Мълиган беше бесен. Не можеше да си намери място от гняв. Отначало не повярва на пратеника си, но вече нямаше съмнение — обесването на неговия полубрат е било отложено!

Пратеникът твърдеше, че е пристигнал пълномощник на губернатора, някой си Марк Шърман.

Нещо не беше в ред. Цялата история понамирисваше. Присъдата беше влязла в сила! А откога губернаторът имаше право да се меси в делата на правосъдието? Ред Клайд не си спомняше нито един подобен случай.

Той хвърли гневен поглед към ъгъла на голямата дневна, където се беше свила оскъдно облечена жена с тъмни коси.

Това беше Джудит Бергман, любовницата на Арч Колеман. Красива жена. Много мъже биха извършили лудости заради нея. Джудит се усмихна за пръв път, откакто я бяха отвлекли хората на Мълиган. Усети огромно облекчение при мисълта, че Арч Колеман се е отървал от въжето, макар и временно.

— Махайте се от очите ми! — заповяда на хората си Мълиган. — Трябва ми време, за да си помисля. Оставете ме сам!

Пратеникът и другите двама мъже, които се появиха след него със същото известие, побързаха да напуснат дневната. Тя беше огромна и разкошно обзаведена. Навсякъде бяха запалени свещи, пламъкът на които потрепера, когато вратата се затвори с трясък. В дневната се възцари призрачна тишина.

Ред Клайд Мълиган бавно закрачи към Джудит. Тя беше облечена в прозрачна роба, под която ясно се очертаваше стройното й тяло. Бюстът й не беше особено голям, но бедрата й бяха заоблени и особено прелъстителни.

— Какво се усмихваш така? — попита грубо Ред Клайд.

Тя беше покрила коленете си с робата и беше скръстила ръце върху тях, за да прикрие голотата си.

Погледна Мълиган и продължи да се усмихва по същия предизвикателен начин.

— Радвам се — отговори жената. — Радвам се, че се случи така. Надявам се Арч да се спаси.

— Ще трябва да проуча по-подробно онзи Шърман — изръмжа той. — Още тази нощ ще го направя. Сигурен съм, че има нещо гнило. Цялата тази история хич не ми харесва.

Той изпитателно изгледа свитата пред него жена. За момент сякаш щеше да се нахвърли върху нея, но бързо се овладя. Чакаха го по-важни задачи и затова се отказа от предвкусваното удоволствие.

— Ще се разправя с теб, вещице! — изсъска той и рязко се обърна настрани. — Готви се за новата ни среща!

При звука на този леденостуден глас младата жена неволно потрепера. Беше сигурна, че той ще осъществи намеренията си, защото междувременно беше успяла да го опознае добре.

— И през ум да не ти минава, че можеш да избягаш — допълни ехидно той и се запъти към вратата. — Наредих на всичките си хора да те пазят добре. Нямаш и най-малкия шанс!

Той излезе навън и блъсна вратата зад себе си. Трясъкът се чу в цялата къща. После тежкият ключ със скърцане се превъртя в ключалката.

Джудит Бергман беше пленница в тази стая като същинска робиня. Знаеше, че е невъзможно да избяга от този затвор. Можеше единствено да се надява.

От мястото си много добре чуваше, че в двора хората на Ред оседлават конете. После прозвуча заповедническият глас на господаря на къщата и минути след това дузина коне излетяха в див галоп през портата.

Джудит мрачно се загледа пред себе си. В сърцето й нямаше нищо друго, освен страх. Беше й невъзможно да разсъждава разумно, тъй като цялата трепереше. После погледна оскъдното си одеяние и се изчерви от срам. Бяха й дали единствено тази прозрачна ленена роба, когато я бяха довели като пленница в разкошното ранчо на Ред и трябваше да се излага на похотливите погледи на многото мъже в него. Това беше същински ад.

Конският тропот скоро заглъхна в нощта и в къщата се възцари тишина. Само трепкащите светлинки на многото свещи осветяваха голямата дневна и из нея сякаш се носеха призраци. Джудит Бергман затвори очи и се отпусна на възглавницата.

Шерифът Стюдмън правилно беше прогнозирал развитието на нещата и беше дал на Ласитър единствения възможен съвет — да бяга от града, колкото се може по-скоро.