— Не приписвай на съседа си твоите болести, светозарни, това няма да те излекува, е казал Колдарай. И ти няма да се освободиш от страховете си, дори да ги припишеш на мен. Ти всъщност се страхуваш от мен, светозарни. И може би най-много от онова, което ме е довело тук. Страхуваш се, че същото ще се пробуди в теб и ти ще престанеш да бъдеш светозарен. Това е страшна сила, светозарни. Безсмъртна! Лъжеш, че си я изкоренил от душата си!
— Малко ме интересува какво мислиш.
— И тук лъжеш, светозарни. Знам, искаш да ме смутиш с безразличие. Но твърде дълго съм бил в твоята свита и знам какво значат за теб думите ми.
— Но какво искаш все пак, Себенера? Добре, моята смърт, моята власт, и после какво? Мир и любов в страната. Не си първият, не си и последен… впрочем, по-добре да си последен. Дори съседните страни да те оставят на спокойствие, ти непрекъснато ще воюваш с приятелите и придворните, с приближените, със заобикалящите. Даваш ли си сметка колко хора ще жадуват за твоя трон, твоята хазна, за императорската власт? Мирът пробужда завистта, любовта завършва с предателство. Нима е имало поне една жена, която те е следвала докрай? Нима не те напусна и Копрал, въпреки че ти я обезсмърти в поемите си? Само между животните понякога има мир и любов, Себенера, а хората стоят по-ниско от животните
— Хората се променят.
— Стига! Това не е просто ерес, това е глупост! Безсмъртните от сините дворци някога създали за забавление шепа изроди и после забравили за тях — ето как са се появили хората! Не знаех, че си толкова наивен. Такъв бях аз преди двайсет години, а уж сме връстници! Да промениш хората? Безсмъртни ли искаш да ги направиш? Прекланям се пред теб, всемогъщи! — той се разсмя остро и леко се поклони.
— Радвам се на доброто ти настроение, светозарни — аз също се поклоних. — Нека безсмъртните ти дарят дълъг живот и бодър дух. Нека ти помогнат да забравиш…
— Какво да забравя? — той вече не се смееше.
— Тази нощ. И моите думи: «Хората се променят.» Добре те познавам, светозарни. Ти не би ги забелязал, ако ги кажеше друг. Но това го казах аз, поетът Зун Себенера, а ти не забравяш казаното от мен. Не веднъж в моите стихове си откривал онези свои лица, които криеш и от себе си. Знам страховете ти и ти прибавям още един — страха, че хората ще се променят. Най-големият страх. Сега ти ще следиш всички около себе си, за да откриеш и най-малката промяна. Ще я виждаш навсякъде, дори и себе си ще подозираш — нали се смяташ за съвършен и завършен, сега се появиха съмненията. Ще започнеш да избиваш всички заподозрени, ще посееш ужас в себе си и около себе си и в този ужас също ще чувстваш промяна. И в стремежа си да унищожиш всички в края на краищата ще стигнеш до… Сещаш ли се?
— До себе си — каза той. — Добре. Нека бъде така, Зун Себенера. Но първо…
За миг в ръката му блесна острие…
По-нататък на помня. Дойдох на себе си, когато ме хванаха часовите и измъкнаха от ръката ми ножа. Неговият нож. Не знам аз ли съм го убил, отразявайки неговия удар, или съм измъкнал ножа от раната, която той сам си е нанесъл. Не помня.
През нощта избягах, без сам да зная защо, без да си давам сметка къде всъщност отивам, без да познавам пустинята. Не ме преследваха — избягалият в пустинята е осъден. Не взех нито храна, нито вода. На третия ден започнаха виденията. Струваше ми се, че безликите сенки вървят редом с мен и ме подкрепят, пустинята ставаше море или чернота. И ако се спасих, то е…“
Тук ръкописът свършваше.
* * *
— Вече ти казах, Рел, колко ми харесва Зун Себенера. Но разбери, не е там работата. Ти сам спомена, че на вас ви се изплъзват много неща. На теб, който си два пъти по-възрастен… Какво да кажа аз, Рел? Аз, който съм тръгнал по този път едва от година…
Ваус изпъшка:
— Баюн, непрекъснато се мъча да ти обясня точно това, но не мога да намеря начин да не те обидя…
— Глупости, Рел. Говори направо.
— Добре. Виждаш ли, ти не си тръгнал по никакъв път. Ти само си излязъл от релсите на досегашния си живот и сега се мъчиш да ходиш без предопределена посока. И при това не искаш да виждаш някои неща — например че между пътищата, които можеш да избереш, има достатъчно други релси, които могат да те хванат и повече да не те пуснат.
— И какво после? Добре, вярвам ти, приемам всичко, но какво ми предлагаш ти, Рел?
— Нищо, Баюн-чи! — в гласа на Ваус се мярна злост. — Аз и в книгите си никому нищо не предлагам. Никакви готови истини. Може би само малко вглеждане в околното…
Читать дальше