Атанас Славов - Психопрограмираният

И все пак не мога, мислеше с тъга Баюн, не мога просто да плюя на всичко и да замина, да се махна от Нангар, даже когато ми предлагат поста на военно аташе в Деара… Да, Наор, обичам те и си ми нужна, но как бих могъл да живея във вашата невероятна страна? Като шофьор на съпругата си? Аз тук продължавам непоносимата тройна игра с Фартат, Презитега и Комран и вечер преоблечен, за да не плаша хората от работническите квартали, отивам на техните събрания, като че ли бунтарскитс им речи могат да ми покажат пътя към Сияйните градове на Сироган. Въпреки че никога не съм вярвал в сияйни градове, а и никой от работническите вождове не вярва, там по-важни са безкрайният работен ден, жалките заплати и хищните работодатели… И все пак, когато беше последната голяма стачка и успях да окажа натиск върху някои във Фелдстратегиума, когато в резултат на това може би най-после се решиха да приемат първия закон за ограничаване на работния ден — тогава като че ли за миг видях светлата линия на хоризонта отблизо и отвъд се усещаха контурите на едни други градове…

А Фартат така и не разбра нищо. Великият Фартат, който всява ужас в душицата на своя надут и глупав Презитег, като сам се страхува до смърт от своите фелдстратези, който ме държи в позлатената клетка на специален агент и доносник. И това е отвратително, но още по-отвратително е, че всъщност ми е напълно безразлично какво ще донасям за своите колеги, защото те по нищо не отстъпват на своя неофициален диктатор… Всекидневни клюки, безшумни боричкания около временно изпразнен стол, тройни гуши и увиснали кореми, гримирани маски на аристократични съпруги и с всички бъди любезен! „Ах, Баюн, толкова млад, а вече Фелдстратег!“ „Младостта не е порок, госпожо!“ Бледи безизразни лица на пътниците в сутрешния автобус, сиви еднообразни къщи, жителите на които са готови да понасят всичко, за да го имат…

А не, без дух да остана! Какво съм се разкиснал. Войната свърши и това само по себе си облекчи толкова много неща… никой вече не чака с напрежение въздушна тревога, вече половин година откак не съществува Концентърът, а новото правителство на Кондаф — доколкото знам, там няма много кондафари. Навеки замлъкна Дилетиле — тихият певец на Единната същност. Ампай стана база на Нангарския военен флот. И най-важното — онези ужасни бомби така и не бяха използвани. Как стана така, че в решаващия момент и седемте се оказаха неизправни, наложило се да ги демонтират. Говори се, че подобно оръжие изобщо не може да се употребява, защото заплашвало цялата планета. Дано да е така, велика съдба…

Но сега, след войната, Нангар е спокоен, бурно се разрасна промишлеността, все по-стремително става течението на прогреса. А колкото по-бързо е течението, толкова повече водовъртежи… и толкова по-близо е водопадът…

Нещо в мъгливата сянка на поредния фенер не беше наред. Баюн забави крачка, като се взираше в групата хора. Напоследък във Вечинт бяха зачестили нощните обири, но тези четирима приличаха повече на работници. Това го поуспокои, но все пак, докато минаваше край тях, напрегна цялото си тяло.

И не напразно. Най-близкият препречи пътя му и замахна. Баюн сграбчи ръката му, изви я и прехвърли нападателя си през рамо. Дори усети досада от лесната победа, но в този миг жесток удар в диафрагмата спря дъха му и тротоарът неочаквано се оказа пред очите. Мъглата стана кървава, имаше огромна болка, обезмисляща и тъпа. Когато се опита да стане, получи ритник в гърдите и отново го сринаха на тротоара. Отново, с безумната упоритост на пиян, започна да се надига. Всеки момент очакваше нов удар. Но пронизителна контролицейска свирка проряза мъглата, а след нея — бърз тропот на обувки.

— Лошо ли ви удариха, господин фелдстратег? — чу Баюн загрижен глас.

Докато се изправяше с помощта на непознатия, Баюн успя да види, че той не е контролицер, а цивилно облечен млад мъж.

— Добре, че нося тая свирка със себе си — говореше мъжът. — Както ви бяха започнали… да повикам ли таксовоз?

— Няма нужда — изфъфли през разбити устни Баюн. — Живея половин квартал по-нататък.

— Може би все пак… до болницата… или в Контролицията? — неуверено предложи непознатият, явно не му се ставаше свидетел.

— Глупости, няма нужда. Ще ви помоля само да ме изпратите до в къщи.

Чувстваше се страшно глупаво. Носът и горната устна нетърпимо боляха, още не можеше да си поеме дъх. Бяха го били кой знае защо, навярно заради мундира. Не можеше дори да мрази нападателите си…