Атанас Славов - Психопрограмираният

Сега беше ред на Баюн да изпъшка от досада.

— Рел, само преди час ти казах цялата история и би трябвало да си разбрал, че поне вглеждането вече ми е познато…

— Но накъде, накъде се вглеждаш, пилоте? Предимно в себе си!

— А Фартат, Лори-Бин, Дилетиле? Толкова неща видях в тях и в другите, за които…

— Играчите, играчите на света са това, Баюн! Погледни сам отстрани — с кого си се срещал непрекъснато по целия свой прословут път на прозрение? С офицери от Фелдстратегиума, бандити, религиозни реставратори, неофициални диктатори като Фартат, гангстерстващи учени като Лори-Бин… А тези, които ги хранят, които работят за тях?

Баюн си спомни за случайния познат от бар „Надежда“ и премълча, защото в цялата си изповед не беше споменавал нито дума за него.

— Знаеш ли нещо за тези, които строят любимите ти самолети, Баюн? В огромни неотоплявани цехове, петнадесет часа в денонощие? Затова ти говоря, че твоето вглеждане не е достатъчно! Твоята странна съдба те е завъртяла сред големите играчи, ти виждаш как те натискат лостовете и ти се струва, че в действителност от тях зависи всичко. А самите тях ги мести по игралното поле ръката на историческите същности. Затова те винаги се оказват хора на миналото, защото се вкопчват в някой пръст на тази ръка, в някоя частна същност, която за него става Единна, става вечна и постоянна истина, валидна за всички времена. А някъде там, долу, между хилядите, пораства друга ръка, невидима и призрачна, протяга се нагоре и сваля играчите от полето. Там, между тях уж еднаквите, между които Лан иска да протегне паяжина от свързващи тръбички… Виждал ли си, наблюдавал ли си как работи зидарят, Баюн-чи?

— Случвало ми се е — тихо каза Баюн. Рел се беше изправил и с инстинктивно движение дърпаше ръкавите си над лактите.

— Представи си зида на обществото, Баюн. Стои зидарят, нито висок, нито нисък, нито умен, нито глупав, просто верен на неизбежното, като историята. Реди си той тухлите, отрупани до него — обикновени, ежедневни тухли с очукани, но прави ръбове. Попада тухлата в зида — отдолу с хоросана на битовите и семейни необходимости, отгоре с хоросана на развлеченията, и готово! Следващата. Следващата. По едно време в ръцете на зидаря попада някаква тухла, сякаш съставена от две, долепени под прав ъгъл. Здрава тухла, не е за изхвърляне. Оставя я настрана. След малко — друга такава. Настрана. Докато към края на седмицата — а неговите седмици са исторически епохи — се събере цяла купчина. А нашият зидар е грижовен, Баюн! И прави от тях чупка в зида, под прав ъгъл спрямо предишната посока. Защото знае — ако дълго време гради зида съвсем прав, той ще се срути. Нали знаеш, единственият начин да закрепиш лист хартия вертикално, е като го сгънеш…

Сградите наоколо прозираха в мъглата като неясни скали, където само светещите пещери на прозорците говорят за съществуването на други живи хора. Баюн уморено прекосяваше завесата от водна субстанция и си спомняше друга подобна вечер…

Такава беше мъглата във Фидеара, със същите сияйни хралупи в черното дърво на нощта. Но имаше я и топлата ръка на Наор, и бързото движение по дъното на облачния коридор с невидимо дебели стени, движение сякаш едновременно и в пространството, и във времето.

Парливите докосвания на мъглата измиваха досадата от поредния ден. Секретният отдел на Фелдстратегиума, вечните служебни сплетни и планини от доклади… „Разрешете, господин Фелдстратег!“… „Как, Баюн-чи, вече Фелдстратег? Ако и това не го полеем, не си човек!“ „У Теракол, разбира се…“ „Извинете, фелдстратег, спешно е. Търси ви господин консултант-презитегът“… „Здравей, Рел, как си?“, „Добре съм, млади приятелю, а ти? Довечера си при мен, нали? И вземи дира, непременно!“… Какъв хаос, без дух да остане, житейска плетеница, а отвъд всичко това — само смътното предчувствие, нещо възможно, нещо, което не може без мен, което оправдава цялото това безкрайно търпение, цялото това лицемерие, от което се чувствам свободен само в редките вечери с компанията на Рел, с хората, които също стигат до това предчувствие, но не могат да прекрачат отвъд — дори тези от тях, които пишат за космоса и бъдещето. А на мен нищо не ми стига. Да, при тях мога да изпея всяка своя новородена песен и знам, че тя ще бъде записана върху новото чудо на техниката — апарата за магнитен звукозапис, и после ще разнасят лентата по други компании и ще ми разказват как там с блестящи очи са слушали песните ми и как… А на мен все ми е малко, без дух да остана!