Атанас Славов - Психопрограмираният

Баюн стана и с широки крачки започна да кръстосва салона. Спря. Сложи ръце на стената и опря чело в студеното стъкло на илюминатора. На места облачната пелена изтъняваше и през нея прозираше синевата на Пант.

— А ние, Рел? — попита стратегът, без да се обръща. Дъхът на думите му покри стъклото с мъглива влага. — Откъде сме се взели, а? Хайде, за мен съществува някакво обяснение. Дълго бях под властта на странно психическо заболяване и то промени целия ми живот. Но ти… Или тези, които Фартат „колекционира“… Как се появяват такива като тях? Като нас…

Най-сетне се обърна. По лицето на Ваус пробягваха неуловими движения, сякаш мислите се мятаха непосредствено в лицевите мускули. Изведнъж писателят се засмя.

— Неочакван въпрос… Никога не ми е идвал… по този начин. Знаеш ли, Баюн, винаги беше много трудно. Когато бях дете, беше много трудно да запазя себе си. Едносъщното Училище, Храмовият Университет… После дойде Преломът. Стана много трудно да се живее. Това беше истинска война, пред очите ми убиваха хора, сред тях — и моите близки. А трябваше да вярвам в победата, да пиша репортажи, изпълнени с тази вяра, и това беше ужасно трудно. После дълго време беше лесно. Пишех „Огнени пилоти“, „Осма застава“, „Цветя над руините“. Но ставаше все по-трудно да пиша. Да вярвам в това, което пиша. Нангар се променяше, но не така, както мечтаехме някога. Сега разбирам наивността на тези мечти, разбирам колко неща са могли да бъдат предсказани още тогава, ако можехме да виждаме със сегашните си очи. Има няколко души, с които не съм се разделял и, надявам се, няма да се разделя. Това, което казах за себе си, важи за всеки от тях. Има и други, с които не съм толкова близък, но дълбоко ги уважавам. С всички тях искам да те запозная, Баюн. Повечето са известни като мен. И почти всички са забравени. Като мен.

— Мислиш, че си забравен?

— Но разбира се, Баюн-чи! Когато кажат: „Рел Ваус“, почти всеки ще възкликне с възхищение: "Ами да, „Огнени пилоти“, „Буранският мост“ и т.н. За мен това е забрава, Баюн. Забрава! Но за какво говорех? А, да! На всеки от моите приятели му е било също толкова трудно, дори още повече. Да запазиш себе си… И това, че сме станали такива, изглежда толкова естествено, че на никой не му идва наум този естествен въпрос: откъде сме се взели? Сигурно има сила, която ни е създала такива…

— За съдбата ли говориш? — с недоумение попита Баюн.

— Не, разбира се. Съдбата, глупости! Великата разумна съдба, която се разпорежда в малкия ти живот… Няма такава съдба! Нима една разумна сила би допуснала толкова нелепости, толкова гадости в нас и извън нас? Не, Баюн, говоря за историята…

— Това не значи ли, че я надаряваш с разум?

— Баюн, ако излезеш през прозореца, трябва ли ръката на съдбата да те дръпне надолу или е достатъчен законът за притеглянето, за да се пребиеш? И тези закони се различават от физическите само по две неща — първо, че се отнасят до човешките общества, и второ, че никой не ги изследва. Никой! Да речем, по времето на Едносъщите това би било невъзможно. Преди пет години аз можех да се успокоявам, че още не е дошло времето за това. Но все по-ясно виждам, че е дошло. Дошло е, Баюн, и отминава неизменно! Знам какво ще ме попиташ — защо не ги изследвам аз. Изследвам ги, Баюн, и тези, за които ти споменах, също се мъчат над тях. Но ние сме писатели, журналисти, музиканти… А трябват учени. И съвсем нова наука. Ние правим това, което е по силите ни, понякога и извън тях. Издаваме книгите си със собствени средства, наемаме на свои разноски театри и актьорски трупи, изложбени салони… И все повече разбираме, че не стига. Има неща, които се крият от нашия поглед, изплъзват се от мрежата на литературното слово.

Шум прекъсна думите му. Филмът беше свършил, пътниците запълниха фоайето, във въздуха се понесе камулов дим. Баюн покани писателя в каютата си, Ваус не възрази. Вратата отряза шумовете — изолацията беше прилична. Рел Ваус огледа каютата и погледът му спря върху захвърления на леглото дир.

— Ти свириш на дир? Все повече ме изумяваш, стратег! Няма да мръдна оттук, докато не ми изсвирищ нещо. Знаеш ли някоя пиеса на Лантар?

Баюн се смути:

— Всъщност аз почти нищо не знам, Рел… Мога, разбираш ли, да свиря само собствени измислици…

— О! — Ваус решително се тръшна на единствения стол. — Аз слушам! Никакви увъртания, млади приятелю! Дори Фирнал не смее да ми противоречи и сяда зад клавишите веднага, щом поискам!

Баюн си представи как великият Фирнал седи мирно зад клавикорда си и неволно се усмихна. Взе дира. Струните, покорно пружиниращи под пръстите, сами подсказаха първия акорд, след него — втория, и потече бавна, напрегната мелодия…