Атанас Славов - Сиянието на реката

«Повече не си ми приятел и съветник, — казах му аз. — Можеш да отлиташ щом си способен да ме изоставиш в самота и болка сега, когато така силно е развълнувано езерото на душата моя! Но кажи поне защо са долетели, защо им е било нужно да ни ослепят с шепа милостиня от безмерна съкровищница на духа, която имат? Нима истински богатия с най-велика мъдрост би се издевавал над бедните духом — защото такива сме ние пред тях?» И разказах му аз своята притча за дивите кучета в гората.

Отвърна ми с тъжна усмивка Зун Себенера:

«Навярно не си представяш как ме радват словата твои, Дан Саминик. Защото виждам аз, че по друг път е тръгнала душата ти. Изслушай ме до края…»

И той ми каза, че грешка е моето сравнение за кучетата и шепата истини. Оръжие, оръжие сме изпитали ние върху себе си. Но друго, обратно на нашето.

«…та какво прави оръжието наше с враговете ни, Дан Саминик? — мълвеше Зун Себенера. — Разсича го, разчленява врага жив на множество прости, неживи неща — месо, кръв, кости — и с всеки изминат ден все повече се разпадат те, докато се смесят накрая със земята. Ето това прави нашето оръжие. А тяхното? Не прави ли то простият до невежественост враг по-мъдър, не вселява ли в него доброта и разум, издига го достатъчно високо, за да може да види нелепостта на стария си път? Помисли, Дан Саминик, измислил ли е някой досега по-човечен способ да отблъсне врага си?»

И още мълвеше Зун Себенера:

«Дълбоко се лъжеш, Дан Саминик, ако мислиш, че те оставям самотен. Още не си се избавил от мерките стари и по прежнему считаш, че всичко освен тебе самия е прах под краката на вечността. Помисли колко от твоите воини под удара на това оръжие попаднаха? А то е безпристрастно и поразява всички еднакво. Да, наистина ти живееше в страшна самота, затова и станах приятел твой. Сега повече не съм ти необходим. Сега в самотата навлизам аз, Дан Саминик, тъй като никога няма да дорасна до истината, която за тях е всекидневно подвластна!»

И отвърнах аз: «Защо трябва да отиваш Зун Себенера, защо се обричаш на тежка участ, на заточение в неизвестността? Защо не оставаш с нас, да търсим новия път заедно?»

Положи ръце върху моите плещи Зун Себенера и каза:

«Млад си още, Дан Саминик, отскоро си на престола и не е отровена още душата ти с престъпленията на властта. А аз съм стар и което е по-лошо — вече сломен. Много години ме разрушаваха тези, които превъзнасяха поемите мои. С награди и почести искаше Гобетор да изтръгне от моята душа това, което бе изчезнало от неговата. Но по-силна от императорската се оказа моята душа. Тогава привлече ме Гобетор със славата на велик воин — пълководец в армията си ме направи. Наследил бях от прадедите си бойното изкуство и още от първите боеве се отличих. И още в първите боеве умря поетът Зун Себенера, приятелю мой, Дан Саминик! Защото аз, живота безмерно обичащ, убивах, и смъртта на моите жертви, съединена със злобата на Гобетор все по-тежко разболяваше душата ми. Така се излъга Гобетор, защото той искаше да ме направи свой поет, а ме направи само свой воин, Дан Саминик, знаеше, че тетивата на лъка не трябва да се обтяга повече от допустимото — не издържа стоманата. И дойде нощта, когато тетивата на моята душа се скъса със звук на строшен меч; отидох аз при Гобетор и да го оскърбявам започнах, та дано със смърт ме накаже. И произлезе между нас зъл разговор, защото изрече Гобетор слова страшни и грозни: че няма по света доброта и дружба, че с война завършва всеки мир, а всяка любов — с предателство. Напомни ми императорът как ме напусна моята любима, макар че обезсмъртих нейното име в поемите си. И каза той, че само между животните още се среща мир и любов и че по-ниско от животните стоят хората, които боговете някога са създали за развлечение и са забравили за това. Че поезията ми не е нищо повече от маска върху страха за богатството, почестите и славата. Възразих му аз, че лъжа произнася устата му и своите страхове на мене приписва. Напомних му и думите на Колдарай: „Няма да се излекуваш от своите болести, дори ако ги припишеш на съседа си“. И казах му още, че хората се менят и именно това го плаши, и затова се мъчи да сломи тези, в които промяната се чувствува най-силно. Озверя тогава Гобетор, с нож върху мен се нахвърли, но отбих аз удара и острието попадна в гърлото му. Избягах аз в пустинята без пътя да зная, без храна или вода да имам. Спаси ме, както знаеш, баща ти. За щастие или нещастие, не знам. Но и от него скрих аз истинското си лице, като малък съименник на великия поет се представих. Но всъщност истина казах, тъй като мъртъв бе в мене поетът!»