Атанас Славов - Сиянието на реката

— Ти можеш да останеш тук, Ден Сир, — неочаквано каза скулпторът; Ден Сир трепна и вдигна очи. — Само че кой знае защо, мисля, че няма да останеш. Познах ли?

— Не знам.

— А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувствуваш в себе си, Ден Сир!

— Да… — тихо каза ловецът, — ти ме познаваш вече…

Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита:

— Егранах, как все пак са достигнали до това, а? Как са се решили, какви са били, защо никой преди тях… а и след тях никой… Та те не са най-древния от народите.

— Да, не са най-древните. Но работата не е във възрастта. Те са овладяли своя разум с непостижима за нас сила… Впрочем за това трябва да узнаеш не от преразкази. Аз преведох текста на въведението в Кристалната книга… Това е писмо на императора на деинорите, властвувал в онези времена, когато е станала Промяната. Ето, чети. Още има време

Ден Сир разгърна мекото руло. Върху тъмната повърхност на пергамента меко блестяха йероглифите с летящи очертания — почеркът на скулптора бе стремителен като изваянията му…

ДО ВЕЛИКИЯ И СВЕТОНОСЕН БУАРГУ-ИЛИР, ЧИЯТО ВЛАСТ ОЗАРЯВА ГОЛЕМИЯ ЮГ, ОСТРОВИТЕ НА КОРАЛОВИЯ КРЪГ, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.

ОТ МОГЪЩИЯ И ЛЪЧЕЗАРЕН ДАН САМИНИК, РАЗПРОСТРЯЛ ГОРДОСТТА СИ НАД НЕБЕСНИЯ ЛЕС, ПОЛУОСТРОВА СЕВЕРЕН МЕЧ, СРЕБРИСТИТЕ ПОЛЕТА И ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ, И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.

Лъчезарни братко! Прости, че нарушавам покоя на душата твоя с този свитък описания от събития, които така внезапно нарушиха живота па държавата ми и целия народ деинорски. Ти трябва да узнаеш това. Преди единадесет дни от полуострова Северен меч пристигна вестоносец и донесе вест необичайна и страшна, която смути умовете и спокойствието в моя дворец погаси. Разказа той, че странна светлина е озарила втората нощ от новолунието на Зун, а след това сияеща стрела сто ръста височина от небето паднала. Спомних си аз, лъчезарни Буаргу-Илир твоите думи по време на последното гостуване. Тогава ти сподели мисъл, че следва да намаля любопитството на сърцето мое, да не се стремя да узнавам тайните на света ни, да не търся други светове в небето около далечните слънца, които в бездната нощна мигат. Тъй като упоменатото е тайна на боговете и ни един смъртен не знае как да я използува, а и да знаеше, не би произлязло от това благо защото известно е, че даже божието благоволение е гибелно за смъртните, а това което е за боговете благо, за смъртния може да стане меч огнен. С това привърши нашият разговор и спомних си аз за него, когато чух вестоносеца, и страх обхвана душата моя. Но този страх с друг се смени, когато влезе при мен главния жрец Чиер-Иер, който подробно бе вестоносеца разпитал. И съобщи ми Чиер-Иер, че стрелата тази не е знамение божие тъй като е веществена и излъчва прохлада. Тогава разбрах аз, че тя е творение на ръце човешки — защото от мълнии и светлина биха я направили боговете. Разбрах и това, че не напразни са били моите усилия да търся други светове в небето.

И ужасих се аз: велико трябва да е било могъществото на тези, които път между звездите намират. Тогава заповядах войската…"

Ден Сир с труд откъсна погледа си от ръкописа. Самосветещите йероглифи го омайваха. Нещо в тяхната линия се отличаваше от привичното и това действуваше отвъд основния смисъл. Егранах беше успял да вложи в контурите на писмовния знак втори силует, разказващ зрително видение! И през текста Ден Сир започна да вижда…

…като че ли от огромна височина каменистата пустиня заляна от пурпура на Себенера и тънко очертания сърп на Зун… По-близко, по-ниско! Като огромен червей пълзи армията на деинорите между редки каменни стълбове. Облаци прах се издигат даже над шлемовете на конниците, даже над главите на Зверовете — грамадни гущери, дресирани за работа и битки. Тихо се полюлява паланкинът върху гърба на императорския звяр, а вътре тече тих, напрегнат разговор, пронизан от страх и предчувствия…

„…и каза ми жрецът на жреците: «Нима не се боиш, лъчезарни, Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх беспокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевия лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…»

Прекъснах го аз: «Позна ти мислите ми Чиер-Иер, но и аз твоите отгатнах. Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела сто ръста висока, която път между звездите да знае. И по-силни от нас са тези, които могат това. Чуй сега какво ще ти кажа. Няма в очите мои страх, тъй като съм научен да го скривам. Но и капка смелост няма в моето сърце. Страхувам се от тези, които са вътре в стрелата летяща — а може би не стрела, а кораб трябва да я наричаме, защото сама се движи и път си намира, а не от лък излита. Страх ме е да воювам със създателите й, Чиер-Иер, но още по страшно е да ги оставя на воля в сърцето на земите наши.»