Атанас Славов - Сиянието на реката

Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.

— Егранах!

— Да?

— Все пак, откъде ме познаваш?

— Видях, когато те водеха окован през Деерлин.

— Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях без нищо да виждам — кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.

Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава:

— Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в кристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?

Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залеза пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун — първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се беше прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе, като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща той попита:

— Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?

Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:

— Аз… исках да те опозная, та ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ — много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…

Егранах го гледаше с любопитство.

— И какво намирахте в тях, Ден Сир?

— Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума, всеки от нас искаше всичко да стане друго — по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек по отделно иска това, а света кой знае защо става все по-грозен… И тогава се роди тази, всъщност, простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти без да присъствуваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…

Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове, — многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледнал. Ден Сир се усмихна — виж ти, не се е вкаменила още душата ми щом се вълнувам даже при спомена за часовете прекарани пред изваянията на Егранах.

— Що за сила… — бавно повтори Егранах. — Таз същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлих върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това беше малко. Така беше, ловецо Ден Сир.

— Ти знаеш даже, че съм от ловците.

— Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.

— Кой? — потресен извика Ден Сир.

— Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.

Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя:

— Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…

— Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.