Атанас Славов - Сиянието на реката

Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувствува сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „…виж ти, маймуна, не само говори ами и разбира!“ Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.

— Учеха, учеха… — усмихна се Ден Сир. — И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира, да погледне на света по своему, а освен това — да го преправя иска!

Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше, като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се храни). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха — как така, нищо един за друг да не знаем, а ето яви се някъде отвън дивак-ловец — такъв на улицата не би го погледнал даже, а изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир — с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?

Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, даже не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир даже това което си пробиваше път през завесата на иносказанията преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети това, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…

Даже за неопитното око беше видно, колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези оказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време — време, не минало, а идващо.

Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време — живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то, като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето — рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия се носи той, Ден Сир…

Той плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия — през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.

„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо — белезите помнят! Този — от първия бой, този — от последния, а третия сам Норчар ми го подари — там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: «Това е за тебе Ден Сир, знак на справедливостта.» Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“

Ден Сир разчисти сметките си с Деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?

Ловецът стана и загаси огъня. Усмихна се — в тези спомени премина и днешния лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не беше сменил любимата четка с меч…

— А-а, не! — изруга се Ден Сир. — Стига спомени! Не се живее с живота на мъртвите!

Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието — там имаше някой.