Атанас Славов - Сиянието на реката

И замисли се над моите думи жрецът на жреците, лъчезарни братко. Нито дума не проронихме до края на пътя, отдадени на мисли тревожни.

Пристигнахме с изгрева и веднага заехме позиции. Странно изглеждаше стрелата в пустинята — чужда и естествена едновременно. Стояхме дълго и дълго разглеждахме формата й изумителна, самото движение към небето въплътила. И никакви признаци на живот. Започнахме ние стрелба с балисти и земята на двадесет крачки около стрелата стопихме, но тази грамада се обгърна в сияние и във въздуха увисна. Тогава видях аз, че слънцето е вече доста високо, отворихме ние огледалата на Кристалите и забихме в бронята на небесния пратеник едновременно осем лъча. Разсичаха те бронята на небесния пратеник, но тя като жива кожа веднага зарастваше. Заповядах да се увеличи броя на Кристалите, но не успяха да изпълнят указа ми, тъй като стрелата нанесе ответния удар свой.

Прости, лъчезарни братко, че са така бедни словата и безпомощен стремежът ми да разкажа безподобното. Замъглиха се очертанията на стрелата — така трепти мечът, когато го пуснеш след добро сгъване. После дойде звукът. Разбери словата ми правилно, лъчезарни Буаргу-Илир. Никаква вреда не идваше от този звук. То беше музика велика и в същото време нежна, тя се извиваше около нас и сякаш виждахме нейните движения. Като че ли небесният купол се разшири от гъвкавата сила на този звук. И не приличаше тази музика на мелодиите с които услаждат слуха нашите дворцови музиканти, угодно следящи израженията на лицата наши. Не, вълшебната музика на стрелата правеше всички нас равни — воините, робите, и мен, владетелят техен! Зная, кощунство ще бъдат за тебе словата ми, но така беше, лъчезарни братко. И не искаше тази музика да ни унизи, тя просто беше над нас. Стояхме ние, застинали под слънцето, слушахме, и не разбирахме в кой миг е започнал вторият удар. Отначало изглеждаше, че във въздуха се появяват статуи. След това разбрах, че не статуи е било това, но как да ти опиша видяното? Имаше образи на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи. Възникваха те пред всеки от нас в движения сложни и непредаваеми, и всички чувства докрая усещания изпълниха. Само за миг възникнаха образите и изчезнаха. Но оставаха в нас, като че ли кристален лъч ги изгаряше върху вътрешната страна на черепа. И бавно сложих аз меча си в ножницата. Кънтяха в ушите ми вихри от тази музика странна, макар и замлъкнала, и ясно наоколо ставаше, че всичките ние — и воини, и конници, зверове и жреци, а и аз Дан Саминик — жалки сме всички! И нямаше в мислите мои ненавист, ни гордост, ни ужас. Обърнах се аз и закрачих към своя звяр без да кажа ни слово. Без заповед моите воини прибраха оръжие, разглобиха огледалата на кристалите, престроиха се в походна колона и само час след това блестящата стрела започна да потъва зад гърба ни в трептящия зной на хоризонта.

Седяхме ние с Чиер-Иер в паланкина, един друг се гледахме и мълчахме. Виждах в очите му отблясъци на онези образи и разбирах: отпечатани са те в паметта ни завинаги. Всеки от тях съдържаше истини неизчислими и в сравнение с тях животът мой се превръщаше в безпомощна детска лъжа пред погледа на мъдрец. Да, жалък бях аз, лъчезарни братко и гордостта ми смирено отстъпваше. Ако в гората те нападнат кучета подивели какво би направил, за да не оскверниш бойния си меч с нечистата им кръв? Шепа храна им хвърляш и те ненавистта си към теб забравили се нахвърлят върху нея. Стори ми се, че така и с нас постъпиха, с презрение и безразличие ни хвърлиха две шепи светлина и истини, тъй както във Века на боговете две шепи небесен нектар сто хиляди гладни са нахранили.

А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост превъзхождаща много мъдреци. Великият мой баща го беше намерил от жажда умиращ в пустинята преди петнадесет години, когато нашата войска разби армията на император Гобетор. Не обичаше да разказва за миналото свое мъдрият воин, но започна между нас странен и тежък разговор в който узнах, че той е бил придворният поет на Гобетор, същият този поет, който носи имената на двете ни луни и чийто поеми и песни всички помним с голяма възхита. И каза ми тогава Зун Себенера:

«Напускам те Дан Саминик. Не допускай гняв в сърцето си, изслушай ме и ще постигнеш решението мое. Тогава, в пустинята, когато всички тръгнаха обратно и обърнахме гръб към небесната стрела, аз се отделих и отидох до нея. И срещнах се там с повелителите нейни, опитах се да говоря с тях и получих отговор. Няма да разказвам за тези беседи, Дан Саминик, дълъг ще бъде такъв един разказ, а и нищо не би дал. Нима можеш ти да опишеш мимолетните образи с които ни сразиха пришълците? А и времето ми е малко, защото скоро отлитат те, а и аз с тях, Дан Саминик».