Атанас Славов - Сиянието на реката

— Разбира се, затова!

— А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.

— Вече казах: Аз съм Егранах!

— Не е отговор това! Защо?!!

Скулпторът мълчеше вперил внимателен поглед в Ден Сир.

— Защото не посмя, — бавно започна ловецът. — Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?

— Да допуснем, — студено отвърна скулпторът.

— Прав ли съм или не?

— Прав!

— Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.

Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.

— Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен — с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери — само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слезат от пристана.

Той посочи двойната сянка на пръстена пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.

— Да, разбира се, — промърмори Ден Сир. — За теб разбира се спорът е говорене. Един интересен спор…

„А ние? — мислено довърши ловецът. — Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме — не виждаш между нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име — страх. Ти не се страхуваш — ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи — да те отнеме от света — ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото слияние на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“

Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.

— Прощавай Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах със всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.

— Откъде знаеш? — глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл — беше ги усетил като удар в лицето.

— От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно — не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В извора повече няма да има вода, Ден Сир…

Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път — тогава прав е Егранах — всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха сляли Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…

„Не, прав се оказва Зун Себенера…“ — спомни си Ден Сир, — „неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“

Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.

— Това… Тя ли е?

— Тя… Реката! — също така пресипнало отвърна Егранах.

Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо труднопоносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?

— Никога не съм си го представял така, — каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща се гледат един друг и всеки един е осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитват да надникнат един друг в очите си, но виждат само чернотата на зениците…

— Е какво, Егранах, — каза ловецът. — Ето я твоята Река.

И без да каже нито дума повече се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите, сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там — в светлинната скулптура вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.