Жорж Сименон - Затворът

— Какво правите, зайчето ми?

Говореше й още на „ви“. Сам се изненада от това. Но то няма да трае дълго.

— Ако искате да ви бъда полезна, трябва да зная къде се намира всяко нещо. Възползувам се от това, за да изчеткам някои от дрехите, които имат нужда да бъдат поизчистени.

— В такъв случай вие ще ми помогнете.

Извади от джоба си списъка и отиде да вземе един по-голям куфар.

— Сивата жарсена рокля.

— Тя има нужда да бъде дадена на химическо чистене.

— Жена ми сама не е могла да си спомни дали я е дала или не на почистване. Както и да е! Подайте ми я.

После дойде ред на комбинезоните, на кюлотите, на чорапите, на обувките и всичко останало.

— Оставете на мен тази работа. Вие нахвърляте всичко без ред.

Той я погледна изненадано. Тя беше не само хубаво момиче, младо и апетитно, но изглежда си разбираше от занаята.

— В затвора ли ще ги занесете?

— Да.

— И парфюма ли?

— Изглежда. Докато са обвиняеми, те се ползуват със специален режим. Не знам какво представлява точно.

— Видяхте ли я?

— Тя не иска да ме види. Всъщност, какво стана с онази личност, която беше тази сутрин в леглото ми?…

Очакваше да чуе, че Беси е все още тук.

— Стана малко след като си излязохте, поиска ми кафе и дойде в кухнята, за да го приготвим заедно.

— Съвсем гола ли?

— Облече вашия халат, който се търкаляше на пода. Побъбрихме си малко. Напълних й ваната, за да се изкъпе.

— Нищо ли не каза?

— Разправи ми как сте се срещнали и какво е станало снощи. Изненада се, като разбра, че това е първият ми ден при вас и добави, че навярно скоро ще имате нужда от мен.

— За какво?

Тя отвърна спокойно:

— За всичко.

— Сипи ми тогава едно уиски, но не много силно.

— Отсега ли?

Той вдигна рамене.

— Ще свикнеш с това.

— Често ли сте в такова състояние, в каквото сте били снощи?

— Почти никога. Пия, но рядко се напивам. За втори или трети път през живота ми се случва да ме боли глава от пиене както тази сутрин. Хайде, побързай.

Готово. Заговори й на „ти“. Още едно зайче. Чувствуваше нужда да включва хората в своя кръг, а този кръг се намираше малко, не, дори много под самия него.

Така ли беше? Никога не се бе замислил за това. Смяташе, че приятелите му са група хора, които имат еднакви вкусове и на които можеш да разчиташ.

Това не беше вярно. Много неща, в които беше вярвал, също бяха фалшиви. Един ден щеше да ги подреди в списък, както Шатон беше направила за дрехите си, за бельото, за обувките и за всичко останало.

Да видим дали баджанакът му, въпреки устроеното тържествено поклонение, беше отишъл на улица Врийер! Малко вероятно беше. Навярно е застанал на вратата на потъналия в черен креп салон, недалеч от ковчега с големите свещи, чиито пламък потрепва.

— Ало! Албер? Мога ли да говоря с баджанака си, моля? Да. Знам. Искам да му кажа само няколко думи.

Непрекъсната върволица от хора — както трябваше и да се очаква. Цял куп чиновници, депутати, може би министри. Семейство Бланше заемаше високо място в йерархията. Не би могло да се предвиди докъде щяха да стигнат.

Защо се подсмиваше? Не им завиждаше. Не би приел в никакъв случай да стане като тях. Не можеше да ги понася. Освен това ги презираше за всички онези унизителни отстъпки, които те правеха заради кариерата си. Те смърдяха — както той често обичаше да казва.

— Аз съм — Ален. Извинявай, че те безпокоя.

— За мен днес е един много тежък, много мъчителен ден и…

— Именно, Тъкмо за това исках да ти кажа. Навярно наоколо се навъртат журналисти и фоторепортери.

— Полицията се старае да ги държи на разстояние.

— Мисля, че ще бъде по-добре аз да не се явявам, нали?

— Така мисля и аз.

— А пък утре…

— Не бива в никакъв случай да присъствуваш на погребението.

— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз съм мъж на убийцата, нали? Освен това…

Какво го прихващаше?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прекъсна го рязко Бланше.

— Това е. Съкрушен съм. Държа само отново да ти кажа, че нямам никаква вина за това. Сега и полицията мисли вече така.

— Какво си им разправил пак?

— Нищо. Комисарят е разпитал моя персонал. Отишли са на улица Лоншан.

— Настояваш да уточниш нещата ли?

— Моите съболезнования, Ролан. Кажи на нашия тъст, че съжалявам, задето няма да мога да го видя. Той е много почтен човек. Ако има нужда от мен за каквото и да било, знае къде да ме потърси.

Бланше затвори телефона, без да каже нищо.

— Това мъжът й ли беше?