Жорж Сименон - Затворът

— Татко, защо не живеем всички заедно тук?

Да, защо? Напразно мислеше за това. Не само че нямаше полза, но беше дори опасно. Утре щеше да отиде в Нонет.

— Ами мама? Къде е мама?

Какво щеше да отговори? И все пак трябваше да отиде. И без това в събота редакцията на улица Маринян беше затворена.

Не можа да вкара колата си в двора, защото един камион-цистерна, който в момента доставяше мазут, беше препречил пътя. Паркира все някак, хвърли поглед към опашките от хора пред гишетата — освен конкурсите, беше основал и клуб. Раздаваха се значки с неговата емблема.

Това не беше нищо, разбира се. Беше почнал с един етаж и няколко купени на старо писалища, но беше успял да заеме цялата сграда, която след година щеше да бъде изцяло ремонтирана. Тиражът непрекъснато се покачваше.

— Здравей Ален!

Най-старите му служители, от онази групичка, която се беше образувала около него още от самото начало, хората, които бяха вече част от „тайфата“ му, когато беше още журналист, го наричаха Ален. Останалите му викаха „шефе“.

— Здравей, зайчето ми!

Обичаше да се изкачва до етажите по стълбището, да минава през различните служби, да върви по тесните коридори, да се спуска и да се изкачва по вътрешните стълби, да изненадва сътрудниците си през време на работа.

Не правеше кисела физиономия, когато заварваше пет-шест от тях събрани в някоя стая да си разправят разни историйки и гръмогласно да се смеят. Смееше се заедно с тях. Но не и днес.

Качваше се по стълбите и се мъчеше да се отърси от хаоса от мисли, които налитаха на него, малки лукави мисли, подобни на някои сънища. Някои от тях бяха толкова смътни, че не би могъл да ги изрази, но всички взети заедно бяха много подтискащи.

Това беше нещо като преоценка на всичко. Или като да присъствуваш на собствената си аутопсия.

Завари Малески в кабинета си.

— Не, госпожице — казваше той по телефона, — не знаем абсолютно нищо. Съжалявам. Не мога нищо да ви кажа.

— Все по повод на…

— Разбира се. Сега вече се обаждат от провинцията. Тази се обаждаше от Ла-Рош-сюр-Ион. Трябва да ти съобщя нещо. Комисарят Руман се обади по телефона.

Помоли да отидеш в кабинета му, веднага щом имаш възможност.

— Отивам.

Всъщност, това не го ядоса. Не знаеше какво да прави с тялото си. Беше убеден, че притеснява всички около себе си.

Първо влезе в отсрещния бар за едно двойно. Както беше казал на Мина, нямаше намерение да прекалява. Не пиеше повече от обикновено.

Винаги беше пил така, може би от нужда да живее един тон по-високо от действителността. Приятелите му също пиеха. Освен онези, които напускаха „тайфа-та“, след като се оженваха и се появяваха само от време на време. При тях жената беше спечелила. Жената, без да проявява външно това, не печели ли винаги?

Шатон, в крайна сметка, не беше ли също спечелила?

Мина беше прекрачила прага на дома му в седем часа сутринта. В единадесет или единадесет и половина тя беше вече постигнала целта си — да идва за цял ден. Бог знае дали нямаше да я завари тази вечер да го чака. Навярно нямаше да мине много време и тя сигурно щеше да почне да остава да спи в апартамента.

— Двойно ли?

Защо въобще трябва да го пита? Не се срамуваше, че пие, че е може би това, което се нарича алкохолик. Сега това вече не беше порок, а болест. Нищо не можеше да направи, щом беше болен.

— Много ли сте зает?

Хората имат странната способност да задават съвсем безсмислени въпроси. При това барманът, който го познаваше от години, беше изпълнен с най-добри чувства към него.

— Нямам абсолютно никаква работа!

— Моля да ме извините. Мислех, че… Още едно?

— Не.

Не плати. Уреждаше сметките си в края на месеца, както повечето от сътрудниците и персонала му, които от време на време слизаха да изпият по чашка. Отначало си носеха бутилки в стаите си. Но скоро откриха, че не е същото, защото машинално започваха да пият непрекъснато, направо от бутилката.

За какво ли му беше дотрябвал на комисаря? И защо не го викаше следователят, а комисарят?

Можеше да се скрие утре зад някой ъгъл, за да види погребалното шествие… Адриен го гледаше по много особен начин… В очите й винаги светеше малко иронично пламъче, за което тя никога не му беше дала никакви обяснения…

— Какво те забавлява толкова, Бебе?

— Ти.

— Защо? Намираш ме смешен ли?

— Не.

— Физиономията ми предизвиква смях?

— Не, в никакъв случай. Ти си по-скоро хубаво момче.

По-скоро…

— Или само когато говоря, може би съм смешен.