Жорж Сименон - Затворът

Трябва да призная, че трудно чета криминална литература. Не искам да кажа, че се нареждам на страната на онези, които отричат правото й на глас сред нестройния хор на книгите, но това мое отношение, чувство, ако щете, не зависи от мен. А от авторите на Криминални романи.

Те, авторите, твърде често като че ли подценяват умствените способности на читателите и кърпят историите си, както обичат да се изразяват политическите коментатори, с „бели конци“.

Оттам и симпатиите ми към Жорж Сименон. Той поне уважава читателя. Не се стреми с плитки хитрини, чиято нелогичност прозира през булото на авторската мисъл, да го подведе, да го вкара в задънена улица, а застава сякаш редом с читателя и ръка за ръка с него навлиза в лабиринта на случките и събитията. Човек има чувството, че търси развръзката заедно с автора и героя му.

Но кой е всъщност Жорж Сименон?

Преди 6–7 години, когато имах удоволствието да го представя за първи път на българската читателска публика с превода на романа му „Негърският квартал“, навярно малцина го познаваха като автор и, естествено, като личност.

Сименон — роден през 1903 г. — не е французин, а белгиец по произход. Но поне половината от писателите в малката двуезична Белгия са облагодетелствувани в книгоиздателско отношение — голямата им южна съседка Франция предлага езика си, читателите си и, най-важното за тях, издателствата си.

Бъдещият писател израства в атмосферата на старинния университетски град Лиеж:. Родителите му държат там малък „семеен пансион“, в който живеят чуждестранни студенти, най-вече руски. Това позволява на Сименон отрано да се запознае с руската класика, която по собствените му думи е оказала голямо влияние върху неговото развитие като писател. На въпроса на един журналист с коя литература се чувствува най-тясно свързан, Сименон отговаря, като назовава най-напред имената на Гогол, Чехов и Достоевски, и на някои съвременни американски автори.

Ранната смърт на баща му попречва на Сименон да получи висше образование. Едва 17-годишен той започва да се занимава с журналистика в родния си град Лиеж. Скоро след това, през 1922 г., се преселва в Париж и оттогава творчествоото му е неразривно свързано с Франция.

Произведенията на Сименон могат да се разделят не толкова на периоди, колкото на категории: „популярни романи“, романи от серията „Мегре“, и романи „въобще“. „Популярните романи“ Сименон пише от 1920 до 1931 година. По признанията на самия автор, тези романи не представляват истинска литература, а занаятчийство, целящо да създаде единствено материална основа, която впоследствие да даде възможност за по-висока литературна изява. И макар че, Сименон не се срамува от тях, все пак предпочита да ги подписва с псевдоними — Жорж Сим, Жермеп д’Антиб, Кристиан Брюл, Гом Гют, Жан дю Пери и др. Но от 1931 г., вече под собствено име, той започва да публикува криминални романи, които бързо му създават известност.

Сименон е писател, надарен с необикновено богато въображение и изключителна работоспособност. Навярно само изумителният испанец Лопе де Вега със своите 2000 пиеси бие по продуктивност Жорж Сименон, който удържа на думата си да пише по един роман на месец и в продължение па близо четиридесет години създава над 400 романа, някои от тях доста обемисти.

Такъв огромен, интензивен труд е възможен единствено при крайно строга самодисциплина. И ако някога писателят с цената на максимални усилия си е налагал тази самодисциплина, то днес тя вече се е превърнала в потребност за неговото неизчерпаемо творческо въображение.

Обикновено количеството неизбежно се отразява на качеството. Особено в литературата. Но тук сме пред едно странно явление с нарастването на количеството расте и качеството! Това най-ярко се изразява чрез още по-голяма задълбоченост при психологическата обрисовка на героите и при мотивировката на техните, постъпки. Впрочем именно тази психоанализа отличава произведенията на Сименон от останалите романи в криминалния жанр. Те също са пълни с действие, с динамизъм, но Сименон не създава душевни изроди, садисти или изверги. Неговите герои не са представители на „света на ужаса“, не са обгърнати с мистичната загадъчност на „свръхестественото“. Те са, общо взето, обикновени хора, чиновници, дребни търговци, без определена професия, които по една или друга причина — не непременно изключителна! — прекрачват границите на общоприетите норми и се озовават почти неочаквано извън закона.