Жорж Сименон: Затворът

— Ален Поато.

— Женен сте, нали?

— Да, женен съм.

— Жена ви не е ли една дребна брюнетка, облечена в шлифер, подплатен с кожа?

— Точно така.

— В такъв случай вас ви вика помощник комисарят Руман.

— Нов ли е?

— О, не! При нас е повече от двайсет години, само че отскоро се прехвърли в Криминалната.

— В неговото бюро ли се намира жена ми?

— Не знам, господине.

— В колко часа дойде тя тук?

— Не мога да ви кажа.

— Видяхте ли я?

— Струва ми се, че я видях.

— Сама ли дойде тук?

— Моля да ме извините, но вече твърде много казах.

Той закрачи отново, колкото и унизен, толкова и разтревожен. Караха го да чака. Отнасяха се с него като с някакъв обикновен посетител. За какво ли е могла да дойде Шатон тук в Ке де з’Орфевр? Каква е пък тази история с пистолета?

Защо неговият пистолет не беше в чекмеджетр му? Това беше едно нищо и никакво оръжие, което би предизвикало смях у нехранимайковците, един малък 6.35, изработен в Ерстал.

Не беше го купил. Един от неговите сътрудници, Боб Демари, му го беше дал.

— Сега, след като синът ми проходи, предпочитам такава играчка като това нещо да не се търкаля из къщи.

Оттогава бяха минали най-малко четири-пет години. На Демари му се родиха още две деца. Какво ли пък Шатон?…

— Господин Поато!

Беше неговият инспектор, на другия край на коридора. Правеше му знак да отиде при него. Ален забърза с широки крачки.

— Влезте, ако обичате…

В бюрото на помощник-комисаря нямаше никого освен самия помощник-комисар, около четиридесетгодишен човек с уморен вид, който му подаде ръка, преди да седне.

— Свалете пардесюто си. Седнете, господин Поато. Инспекторът не го беше последвал.

— Казаха ми, че вашият пистолет е изчезнал.

— Не го намерих на обичайното му място.

— Да не би да е този?

Той му подаде един черен, по-скоро синкав броунинг, който Поато машинално взе.

— Предполагам. Възможно е.

— Вашият нямаше ли някои особени белези?

— Право казано, никога не съм го разглеждал. Също така никога не съм си служил с него, дори на полето, просто за да го изпробвам.

— Жена ви знаеше за него, нали?

— Разбира се.

Изведнъж Ален се запита дали наистина самият той седеше тук и кротко отговаряше на разни смешни въпроси. Ами че той беше Ален Поато, дявол да го вземе! Цял Париж го познаваше. Ръководеше един от най-четените седмичници във Франция и подготвяше издаването и на друг. Освен това, от шест месеца насам произвеждаше и грамофонни плочи, за които радиото всеки ден споменаваше.

Не само че никога не чакаше пред кабинетите, но говореше на ти поне с четирима министри, с които му се случваше да вечеря, а понякога и самите те си правеха труда да дойдат да му гостуват във вилата.

Трябваше да възнегодува, да се измъкне най-сетне от тази глупава пасивност.

— Бихте ли ми казали какво означава всичко това?

Комисарят го погледна с отегчен и уморен израз.

— Ще дойдем и до това, господин Поато. Не мислете, че на мен ми е по-забавно, отколкото на вас. Имах много тежък ден. Бързах да се прибера в къщи, да видя жена си, децата.

Той погледна часовника от черен мрамор върху камината.

— Вие сте женен от отдавна, струва ми се, нали?

— Ще станат навярно вече шест години. Не, седем. Без да се смятат двете години, през които беше съвсем същото.

— Имате ли дете?

— Син.

Полицаят наведе поглед към преписката.

— Той е на пет години…

— Точно така.

— Не живее при вас.

— Това не е съвсем точно.

— Какво искате да кажете?

— В Париж имаме апартамент, по-скоро една временна квартира, тъй като често излизаме вечер. Още от петък следобед се прибираме в същинския ни дом, в Сент-Илие-ла-Вил, в гората Росни. През лятото нощуваме почти винаги там.

— Разбирам. Естествено, вие обичате жена си.

— Естествено.

Не изрече това страстно, пламенно, а като нещо, което се подразбира от само себе си.

— Познавате ли личния й живот?

— Нейният личен живот преминава с мен. А що се отнася до професионалния й живот…

— Тъкмо това исках да кажа.

— Жена ми е журналистка.

— Не работи ли за вашето списание?

— Не. Би било много лесно. Освен това, то не е нейният жанр.

— Как се разбира със сестра си?

— С Адриен ли? Много добре. Дошли са в Париж една подир друга, Шатон най-напред…

— Шатон ли?

— Това е галеното име, с което наричам жена си. Приятелите и сътрудниците ми започнаха също да я наричат така. Когато тя реши да си измисли някакъв псевдоним за статиите си, посъветвах я да се спре на Жаклин Шатон. Сестра й и тя са живели дълго заедно в една стая в Сен-Жермен-де-Пре.