Жорж Сименон: Затворът

— Не вярвам. На няколко пъти се е случвало да се плъзне в дъното на чекмеджето…

— Кога видяхте жена си за последен път?

— Случило ли й се е нещо?

— Не в този смисъл, в който предполагате. Обядвахте ли с нея?

— Не. Бях в печатницата за оформянето на страниците и хапнах няколко сандвича на крак.

— Не ви ли е телефонирала през деня?

— Не.

Позамисли се, защото Шатон често му се обаждаше по телефона.

— И вие също ли не сте я потърсили по телефона?

— Тя рядко се свърта тук през деня. Работи, нали разбирате? Журналистка е и… Но кажете ми какво означават тези въпроси?

— Предпочитам началникът ми да ви обясни това. Бихте ли ме придружили в Ке де з’Орфевр, където ще ви поставят в течение на всичко?

— Сигурен ли сте, че жена ми?…

— Не е нито мъртва, нито ранена.

Учтив, плах, полицаят се отправи към вратата и Ален го последва, твърде объркан, за да може да мисли.

Без да се уговорят, те не повикаха тържествения и бавен асансьор, а заслизаха по постланото с дебела плюшена пътека стълбище. Прозорецът при всяка площадка беше украсен с разноцветни стъкла по модата от 1900 година.

— Предполагам, че жена ви има своя лична кола?

— Да. Една съвсем малка кола като тази, с която и аз се движа из Париж — тя е пред вратата. По-скоро една мини-кола.

На прага и двамата се поколебаха.

— С какво дойдохте дотук?

— С метрото.

— Имате ли нещо против да отидем дотам с моята кола?

Беше запазил доста от ироничния си тон. Приятно му беше да бъде ироничен, и то с твърде язвителна ирония понякога. И всъщност не беше ли това най-разумното поведение спрямо глупостта на хората и живота?

— Извинявайте. Няма достатъчно място за краката ви.

Подкара бързо, по навик. Миниатюрната му английска кола беше бърза и при една пресечка той премина при червена светлина.

— Моля да ме извините…

— Няма нищо. Не се занимавам с регулирането на движението.

— Да вляза ли в двора?

— Ако обичате.

Инспекторът се подаде през прозорчето на колата и каза нещо на поста.

— Жена ми тук ли е?

— Възможно е.

За какво повече да пита този човек, който нищо не му казваше. След малко щеше да се озове пред някой комисар, навярно комисар, когото познаваше, защото се беше срещал с почти всички.

Сам тръгна нагоре по голямото стълбище и спря на първия етаж.

— Тук ли?

Дългият, зле осветен коридор беше пуст, а вратите от двете му страни — затворени. Само старият полицай с тежка металическа плочка на гърдите, окачена на врата му със сребърна верижка, беше тук, застанал пред маса, покрита със зелено сукно като билярд.

— Ако обичате, влезте за миг в чакалнята.

Едната стена на чакалнята беше цялата остъклена като салона му, който той бе превърнал в художническо ателие; вътре имаше само една стара жена, облечена в черно, която го изгледа с малките си тъмни и остри очички.

— Извинете ме…

Инспекторът тръгна по коридора, почука на една врата и влезе. И не се появи повече от стаята, в която беше потънал. Никой не идваше. Старата жена не се помръдваше. И дори въздухът около тях беше неподвижен, сивкав, като мъгла.

Ален погледна отново ръчния си часовник. Осем и двадесет. Нямаше и час, откакто беше излязъл от бюрото си на улица Маринян, след като бе подхвърлил на Малески:

— До скоро виждане…

Щяха да вечерят заедно с още дванадесетина приятели и приятелки в един нов ресторант на авеню Сюфрен.

Тук дъждът, бурята не съществуваха. Човек сякаш висеше в пространството и времето. Когато и да било досега Ален трябваше само да впише името си на един фиш и няколко минути след това старият полицай щеше да го въведе в кабинета на директора на Съдебната полиция, който щеше да го посрещне с протегната ръка.

Отдавна вече не висеше по чакалните. Подобно нещо му се беше случвало само в началото, когато започваше кариерата си.

Хвърли поглед към старата жена, чиято неподвижност му направи впечатление, понечи да я запита от колко време стои тук. Може би от часове?

Стана нетърпелив, обхвана го притеснение. Изправи се, запали цигара, закрачи напред-назад под укорителния поглед на старата жена.

Тогава отвори стъклената врата, премина през коридора и застана пред човека със сребърната верижка.

— Кой комисар иска да ме види?

— Не знам, господине.

— Не са останали чак толкова много по това време в бюрата си.

— Двама-трима само. Тези господа често остават до много късно. Как се казвате вие?

В Париж имаше стотици места, където нямаше нужда да казва името си, защото го познаваха.