Жорж Сименон - Затворът

— Близо две години!

Той избухна в смях, в някакъв суров, див, жесток смях.

— Ами сестрата? Кога е съблазнил и сестрата, този жалък тип?

— Преди не повече от три-четири месеца.

— Всяка си е имала свой определен ден, така ли?

Комисарят го наблюдаваше спокойно.

— Напоследък Адриен е отивала при него по-често.

— Само за да прави сечено на сестра си, дявол да го вземе! На свой ред!

Той крачеше напред-назад както в кабинета си или в салона на жилището си.

— Баджанакът ми в течение ли е?

— Сега не е момент да му кажем това. Нали погребението ще се състои утре сутринта?

— Разбирам.

— Освен това, не съм аз този, който ще му го каже. Ако господин Рабю счита, че би могъл да му го съобщи по-умело…

— Значи сте уведомили Рабю?

— Да.

— Той ли ви посъветва да ме повикате тук?

— При всички случаи бих постъпил така. Журналистите са плъзнали по всички посоки. Отишли на улица Лоншан преди нас и един седмичник от онази порода, за която преди малко споменахте, днес пише по вашия въпрос.

— Бур дори не е човек, на когото можеш да строшиш муцуната! — изръмжа Ален.

— Разполагам и с някои други сведения за него. Името му ми подсказваше нещо. Отидох при моя колега от Нравствената, който се е занимавал с Бур преди няколко години.

— Под следствие ли е бил?

— Не. Поради липса на доказателства. Преди малко споменахте едно име — Алекс Манок. Нравствената го е държала дълго време под око заради еротични снимки. Следили са го внимателно. Срещал се е няколко пъти с Жулиен Бур и все в кафенета или барове. Бур положително е бил изпълнителят, но при обиска на студиото му на улица Монмартр негативите не са били намерени. Не знам дали продължават. Това не е в моята област и впрочем няма никакво значение за нашия случай. Колегата ми е убеден, че не се касае само до снимки, но до цели филми.

— Мислите ли, че е снимал и жена ми?

— Не вярвам, господин Поато. Първоначално имах намерение да отида веднага при него и да хвърля поглед върху наличните му снимки. Но бихме рискували да си създадем някои неприятности в момента. Почти невъзможно би било това да мине незабелязано, когато цялата преса е скочила на крак.

— Бур! — повтори Ален, като гледаше втренчено в пода.

— Ако бяхте на моето място в продължение на двадесет години, не бихте били толкова изумен. Понякога жените имат нужда от някое по-слабо от тях същество, или поне което те смятат за по-слабо, от някой човек, който да предизвиква в тях съжаление.

— Знам тази теория — каза нетърпеливо Ален.

Той разбираше тези неща много по-добре от комисаря и затова беше станал изведнъж толкова мрачен.

Дойде му до гуша от всичко това. Искаше му се да си тръгне час по-скоро.

— Обещавате ли ми…

— Че няма да убия Бур ли? Шамар дори няма да му ударя. Питам се дали въобще да го изгоня от работа, защото той е най-добрият ни фотограф. Виждате, че няма от какво да се боите. Благодаря ви, че ме осведомихте за положението. Рабю сигурно ще я оправдае. Те ще бъдат щастливи и ще имат много деца.

Тръгна към вратата, спря се насред пътя, извърна се кръгом и подаде ръка на комисаря.

— Извинете. Забравих. Довиждане през някой от следващите дни. Навярно ще имате пак нещо ново да ми съобщите.

Когато минаваше край стария полицай със сребърната верижка, застанал до вратата, Ален си позволи лукса да му подметне:

— Лека нощ, зайчето ми!

Той не отиде в редакцията. Нямаше желание да „ги“ види. Може би искаше да докаже на себе си, че няма нужда от тях, че няма нужда от никого. Седнал зад кормилото на малката си червена кола, караше право пред себе си и отново се озова в Булонския лес. Повъртя се безцелно из алеите, с неясни мисли в главата си.

Чакаше само да мине времето, нищо друго. Гледаше дърветата, жълтите листа, двама конници, които разговаряха.

За много кратко време беше научил много неприятни истини и трябваше да ги смеле малко по малко.

Не чувствуваше нужда да пие. И ако спря пред един непознат бар близо до Порт Дофин, то стори това само за да не промени много привичките си. Гледаше как другите около него пиеха и се питаше дали и те имаха същите проблеми.

Не точно същите. Това, което му се беше случило, беше доста изключително нещо. Но в основата си тези работи, които сполетяваха мъжете, не се различаваха много.

И други очи като неговите гледаха неопределено в пространството. Какво виждаха? Какво търсеха?

— Струва ми се, че ви познавам — измърмори до него един доста дебел тип с червено лице, който си беше здравата пийнал.