Жорж Сименон - Затворът

Защо имаше нужда от това? Никога не би му хрумнала мисълта да обядва в къщи насаме с Борис, например. Би могъл да устрои другояче живота си.

Шатон и той се бяха опитали по едно време да направят това.

Тя се беше зарекла да готви в къщи. Ядяха, обърната с лице към широкия остъклен отвор, отвъд който се виждаха покривите на Париж.

Понякога на Ален му се случваше да види, че устните на жена му мърдат. Съзнаваше, че тя говори, но думите й не достигаха до него, или пък нямаха никакъв смисъл. Струваше му се, че двамата се бяха откъснали от живота, че бяха попаднали в някакъв недействителен, застоял свят, откъдето, обхванати от паника, се мъчеха да се измъкнат.

Това не беше сън. Той имаше нужда да се движи, да чува шум, да вижда около себе си да сноват човешки същества, да бъде заобиколен от тях.

Заобиколен, да, това беше точната дума. Да бъде център, главното действуващо лице! Не беше ли тъй?

Все още не беше склонен да приеме, че това е така. Винаги бе живял заобиколен от приятелите си и продължаваше до късно през нощта тези събирания, може би от страх да не остане сам.

Приятели ли? Или по-скоро една малка дворцова свита, която си бе създал, за да се чувствува в сигурност?

Поднасяха им колбаси с една количка и той се стараеше да яде, като добре подкрепяше залъците си със светлочервено вино.

— Какво те пита теб?

— Почти същото, каквото и другите. Първо, дали жена ти е идвала често да те вижда или да те търси в редакцията. Отговорих отрицателно, казах, че тя ти се обаждаше по телефона, и че се срещахме с нея долу или в ресторанта. После — дали съм познавал балдъзата ти. Казах истината. Никога не съм я виждал.

— Дойде веднъж тук, преди три години. Искаше да види мястото, където прекарвам по-голямата част от времето си.

— Имал съм почивен ден. Попита ме също така дали имаш бележник с телефонни номера на твои познати. Имаш ли такъв?

— Не.

— Това му казах и аз. Постави ми още един въпрос, последен. Извинявай, че ще го повторя. Дали съм знаел, че жена ти си е имала любовник. Дали, според мен, някой измежду сътрудниците ти не е изпълнявал тази роля. А ти мислиш ли, че е имало някой?

Ален отвърна унило:

— Всеки би могъл да бъде.

— След това комисарят повика телефонистките. Първа се яви Мод. Ти я знаеш как изглежда. Остави ме да присъствувам на всички разпити, може би нарочно, за да ти разправя после. Разговорът с Мод протече горе-долу така:

— От колко време работите при Поато?

— Идния месец ще станат четири години.

— Омъжена ли сте?

— Неомъжена, без деца, и не живея с някой любовник, а с една стара леля, която е глупава като не знам какво.

— Вие сте една от любовниците на господин Поато, нали?

— Искате да знаете дали спя понякога с Ален, така ли? Да. От време на време.

— Къде?

— Тук.

— Кога?

— Когато той пожелае това. Помолва ме да остана след работното време. Изчаквам останалите да си отидат и тогава се качвам при него.

— И това ви се струва естествено?

— Е, положително не е нещо свръхестествено.

— Никога ли не са ви изненадвали?

— Никога.

— А какво щеше да стане, ако се случеше да дойде жена му?

— Предполагам, че бихме продължили.

— Познавате ли Адриен Бланше?

— Познавам гласа й.

— Често ли се обаждаше по телефона?

— Приблизително два-три пъти седмично. Свързвах я с шефа. Разговорите им бяха доста кратки.

— Кога го е потърсила за последен път по телефона?

— Миналата година, преди коледните празници.

— Знаехте ли, че Ален Поато има връзка с балдъзата си?

— Да. Аз именно се обаждах на улица Лоншан.

— Той ли ви нареждаше да се обадите?

— Да. За да ангажирам квартирата и да поръчам да сложат в хладилника бутилка шампанско. Навярно тя е обичала шампанско. Той — не.

— Случвало ли се е такова нещо от миналия декември насам?

— Нито веднъж.

— Не се ли е опитвала да се свърже с него?

— Никога.

Борис ядеше с апетит и същевременно говореше, Докато Ален гледаше с отвращение колбасите, с които бяха пълни чиниите.

— Другите две телефонистки потвърдиха показанията й във връзка с балдъзата ти. След това дойде ред и на Колет.

Секретарката му. Тя единствена проявяваше малко ревност.

— Когато комисарят я попита дали спи с теб, на лицето й се появи тик и тя започна да говори за тайната на личния живот. Но накрая призна.

Тя беше на тридесет и пет години и го коткаше като бебе. Мечтата й навярно беше да го глези но цял ден.

— Машинописките, чиновничките от счетоводството също минаха през разпит, после и мъжете. Женен ли сте? Глава на семейство ли сте? Бихте ли ми дали адреса си? Често ли вечеряхте с шефа си и жена му? Правех им знаци да казват истината. Питаше и тях дали познават балдъзата ти. А после искаше да знае дали им се е случвало да имат лична среща с Шатон. С някои, с Диакр например, или с Манок, работата вървеше бързо.