Жорж Сименон - Затворът

— Виж го ти! Добре! Излишно е да продължавам. Какво правиш, че успяваш да ми повлияеш?

А ето че от началото на лятото беше отвърнала на няколко пъти с досада:

— Не днес, моля ти се! Не знам какво ми е. Чувствувам се уморена.

— Не ти подхожда.

— Може би остарявам?

Рабю го наблюдаваше.

— И тъй?

— Може би.

— Неприятно или не, но всичко това трябва да се изложи пред публиката в съда. Вие искате да бъде оправдана, нали?

— Естествено.

— Дори ако не се върне вече при вас?

— Ако се съди по това, което ви е казала, в никакъв случай не мисли да живее повече с мен.

— Все още ли я обичате?

— Предполагам.

— Полицията си знае работата. Навярно ще открие нашия човек. Според мен вие имате по-голяма възможност да постигнете това, защото съществуват изгледи да се окаже някой от вашите близки хора.

Рабю чувствуваше, че събеседникът му не е съвесем добре.

— Какво ви става?

— Не ми обръщайте внимание. Снощи бях принуден да вечерям у баджанака си, а след това се напих до смърт. Слушам ви все пак.

— Тя каза още нещо, което ме шокира и аз й забраних да го повтаря където и да е. Говорех й за вашия син, за Патрик. Помолих я да помисли за него, за бъдещето му. Тогава тя ми изтърси почти сухо: „Никога не съм имала майчинско чувство!“ Вярно ли е това?

Ален се видя принуден да помисли, да потърси някои случки в паметта си. Когато Патрик се роди, те не бяха още богати. Това стана малко преди да му хрумне идеята за списанието. Шатон беше положила големи грижи за бебето, понякога дори с някаква прекалена взискателност. Също както в работата си — когато пишеше статия, винаги преписваше цялата страница, ако откриеше само една-единствена машинописна грешка.

Тримата бяха живели почти две години в Париж. След това бяха взели бавачка и от този момент нататък Шатон отново се беше хвърлила в работата си, срещаше се с него където и да е, а после се прибираха заедно късно през нощта.

Не й идваше на ум да отиде да види заспалото си дете, преди самата тя да си легне. Повечето пъти Ален отиваше да го види сам.

Бяха купили и преустроили къщата в Нонет, отиваха там в края на седмицата и Шатон се възползуваше от това най-вече, за да работи.

— Разбирам какво е искала да каже — промълви Ален.

Рабю стана с поглед, отправен към стенния часовник. Телефонът на писалището му иззвъня. Адвокатът вдигна слушалката.

— Да. Свържете ме. Той е още тук. — Подаде слушалката на Ален: — Търсят ви от вашата редакция.

— Ало, Ален! Тук е Борис. От половин час се мъча да се свържа с теб. Обадих се у вас и някаква възрастна жена, която не можах да позная по гласа, ми каза, че си излязъл тичешком, след като някой те потърсил по телефона. Спомена за адвокат. Телефонирах на Елбиг, но той не си беше в къщи. По-късно, когато го открих, каза ми, че си при Рабю. От около час има нещо ново. Комисарят Руман пристигна с двама от своите хора. Показа ми една хартия, подписана от съдия-следователя и се настани в кабинета ти. Претършува най-старателно всички чекмеджета. После ми поиска списъка на персонала. Заяви ми, че възнамерява да изслуша всички, но че това нямало да продължи дълго. Държеше да започне от телефонистките.

— Идвам.

Остави слушалката и се извърна към Рабю, който проявяваше признаци на нетърпение.

— Комисарят Руман е в кабинета ми заедно с още двама полицаи. Претърсил е чекмеджетата ми и разпитва персонала ми. Държал е да започне от телефонистките.

— Какво ви казвах аз?

— Смятате ли, че подозира някой от моите сътрудници?

— Във всеки случай тръгнал е на лов и вие не ще го спрете. Благодаря ви, че дойдохте. Опитайте се да откриете нашия човек.

Нашия човек! В този израз имаше толкава ирония, че Ален не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Имате нужда от една чашка. Ще видите малък бар вляво, щом излезете от нашия вход.

Ален се разсърди вътрешно на Рабю. Сърдеше му се за всичко. За начина, по който го беше повикал при себе си, за начина, по който беше повторил думите на Шатон и му беше припомнил нуждата му от пиене.

Зачака асансьора с наведена глава и скоро след това се озова пред тезгяха на малкия бар.

— Двоен скоч.

— Какво?

— Едно двойно уиски, щом като предпочитате тъй.

Работници, облечени в дочени дрехи, го гледаха с любопитство. Нямаше желание да се срещне с Руман. По външния му вид комисарят също щеше да разбере как е прекарал нощта.

Не изпитваше срам. Беше свободен. Беше прекарал живота си да се присмива на хората, да ги скандализира, нарочно, от спортно чувство.