Жорж Сименон - Затворът

— Тъстът ми ли?

— Възможно е. Искаше да му разправяш някакви много важни неща. Всичко беше много важно. Накара ме да седна до теб и почна да ме мачкаш по бедрото.

— Другите не протестираха ли?

— Фотографът не беше доволен от това. По едно време ти събори чашата си. Той те упрекна, че много пиеш, а ти го заплаши, че ще му изправиш мутрата. Подхвърли му също така някаква обидна дума, която не бях чувала дотогава. Чакай… Нарече го лепкав! Помислих, че наистина ще се сбиете, и келнерът също, но после онзи си отиде.

— Самичък ли?

— Другият също си отиде след няколко минути.

— Ами ние?

— Ти поръча голяма бутилка шампанско 4 4 Двулитрова бутилка. — Б. пр. , като Заяви, че то е мръсотия, но че на днешния ден трябвало да се пие шампанско. Ти изпи почти всичко. На мен ми сипа само три-четири чаши.

— Ти също ли беше пияна?

— Малко… Дори доста.

— И карах колата дотук ли?

— Съдържателят на заведението не ти позволи. Спорихте дълго на тротоара и най-сетне ти се съгласи да вземеш такси.

Той пое подноса от нея.

— А после налюбихме ли се?

— Не си ли спомняш?

— Не.

— Бях полузаспала, а ти изглеждаше вбесен от това и ми крещеше: „Наслаждавай се! Наслаждавай се де, курво!“ Накрая ми светна два шамара, като Продължаваше да крещиш все същото. — Тя се засмя, като го гледаше с блеснали очи. — И най-странното е, че работата стана.

— Ами кой се е къпал?

— И двамата.

— Заедно ли?

— Ти настояваше за това. После отиде да си налееш още една чашка. Не ти ли се спи?

— Вие ми се свят. Боли ме навсякъде.

— Вземи един аспирин.

— Три взех досега.

— Обадиха ли ти се по телефона?

— Не. Не знам дори кой би трябвало да ми се обади.

— Повтори това поне десетина пъти със смръщени вежди.

Той я галеше машинално по бедрото.

За първи път друга жена спеше в леглото на Шатон, която само до преди три нощи беше тук. Кой ден беше днес?

Може би не биваше да направи това. Ще помисли по-късно. Клепачите му пареха.

Легна си отново. Така се чувствуваше по-добре; наблизо се чуваше лекото бръмчене на прахосмукачката. Ръката му отново потърси бедрото на Беси. Тя имаше същата нежна и светла кожа като Адриен.

Не искаше да мисли нито за жена си, нито за балдъзата си. На два-три пъти му се стори, че заспива, но после разбираше, че беше само задрямал. Светът можеше наистина да бъде мъглив и странен, но все пак светът съществуваше. Да, макар и от твърде отдалеч, все пак бумтежът на автобусите долиташе до него, а понякога се чуваше и скърцане на гуми.

Изви се, за да смъкне пижамата си и я изтика настрани, някъде сред завивките.

Чувствуваше я цялата притисната до себе си, съвсем топла. Той не се помръдваше. Не искаше да излезе от това унесено състояние, в което беше потънал, и затова именно тя, с дългите си пръсти с остри нокти, направи нужното движение.

Този път Ален позна звъна на телефона и веднага се разсъни. Посягайки към слушалката, той хвърли поглед към стенния часовник, който показваше единадесет часа.

— Ало! Тук Ален Поато.

— Рабю. Търсих ви най-напред в бюрото ви. Все още съм в „Птит Рокет“. Сега се прибирам и бих искал да се видим след около половин час.

— Има ли нещо ново?

— Зависи какво може да се нарече ново. Нужен сте ми.

— Ще дойда. Може би малко ще закъснея.

— Но не много. Имам още една среща, а в два часа трябва да пледирам.

Измъкна се от леглото и отиде под душа. Беше все още под него, когато Беси влезе в банята.

Той навлече една хавлия и почна да се бръсне.

— За дълго ли излизаш?

— Нямам представа. Възможно е да отсъствувам през целия ден.

— Ами аз? Какво да правя?

— Каквото си щеш.

— Мога ли да си поспя още малко?

— Щом като ти се ще.

— Не искаш ли да ме завариш тук тази вечер?

— Не. Не тази вечер.

— А кога?

— Ще видим. Остави си телефонния номер. Искаш ли пари?

— Не за това дойдох с теб.

— Не те питам защо си дошла. Все ми е едно. Имаш ли нужда от пари?

— Не.

— Добре. Иди да ми донесеш едно уиски. Ще видиш нещо като барче в салона.

— Видях го снощи. Мога ли да отида така както съм?

Той вдигна рамене. Пет минути по-късно навлече панталона си и беше готов. Наля малко вода в уискито и го изпи на един дъх като лекарство. Сети се, че колата му не беше долу пред вратата. По-късно трябваше да отиде да я прибере от улица Нотр-Дам-дьо-Лорет.

— Извинявай, зайчето ми. Но работата е сериозна.

— Чух. Кой беше?

— Адвокатът.

— Адвокатът на жена ти ли?