Жорж Сименон - Затворът

Това продължи много дълго, докато най-сетне разбра, че се намира в леглото си и че почва да се изправя, все още залитащ.

Беше съвсем гол. Върху втората възглавница се виждаха някакви червеникави коси. Сега вече знаеше, че се звънеше на вратата на апартамента — потърси халата си, намери го на пода и с мъка го облече.

Когато минаваше през салона, забеляза, че не се беше още съвсем разсъмнало. Виждаше се само една жълта ивица, отвъд покривите, много далеч. Звънът отново се разнесе, тъкмо в момента, в кой го той отваряше вече вратата — озова се пред млада непозната жена.

— Портиерката добре ми каза, че…

— Какво ви е казала портиерката?

— Че вероятно няма да отворите веднага. Ще бъде по-добре да ми дадете ключ.

Той все още не можеше да разбере. Главата му се пръскаше. Оглеждаше смаяно тази закръглена дребна личност, която никак не се стесняваше и едва се сдържаше да не се разсмее.

— Изглежда, че не сте си легнали твърде рано, нали? — забеляза жената.

Тя съблече мантото си от дебел син вълнен плат. Ален се колебаеше и не смееше да я попита коя е.

— Портиерката не ви ли каза за мен?

Струваше му се, че не беше виждал портиерката им от много години.

— Аз съм новата прислужница. Наричам са Мина.

Беше поставила върху една масичка пакет, обвит с копринена хартия.

— Както разбрах, ще трябва да ви събуждам в осем часа с много кафе и кифли. Къде е кухнята?

— Тя е по-скоро кухничка. Ето тук.

— А прахосмукачката?

— В шкафа.

— Ще си легнете ли отново?

— Да, струва ми се.

— Да ви събудя ли все пак в осем часа?

— Не знам. Не. Ще ви повикам.

Тя говореше с брюкселски акцент и Ален се готвеше да я запита дали не е фламандка, но за момента всичко това му се стори твърде сложно.

— Правете каквото искате.

Влезе отново в стаята си и затвори вратата. Погледна със сбърчени вежди червените коси и отложи и този проблем за по-късно.

Трябваше незабавно да вземе два аспирина. Схруска ги, защото неговият лекар му беше казал, че лигавицата на устата поема по-бързо лекарствата, отколкото лигавицата на стомаха. Пи вода от чешмата.

Видя пижамата си, закачена зад вратата, и съблече халата си, за да си я надене.

Не си спомняше нищо — а подобно нещо му се беше случвало само два-три пъти през живота му. Ваната беше пълна със сапунена вода. Той ли се беше къпал? Или онази непознатата червенокоса?

Беше вечерял при онзи глупак Бланше. Злокобно! Зловещо! Не беше ли си тръгнал, затръшвайки вратата? Не. Виждаше се как върви по тротоара с Фаж. Чудесен човек! Би могъл да разкрие на човек като Фаж всичко, което му тежеше на сърцето.

Да, разбира се. Хората си представят, че нищо не им тежи на сърцето, защото си придават циничен вид. Дори и да не му беше тъст.

Виждаше го отново как се отдалечава, с дългото си сиво пардесю, в тъмнината на улицата.

Беше пил. Не някъде далеч. В едно непознато кафене, първото, което беше видял. Не беше като онези, които той посещаваше. Тук имаше само постоянни посетители. Навярно чиновници, които играеха на карти. Гледаха го с любопитство. Беше му все едно. Навярно го бяха познали по снимките, поместени във вестниците.

— Двойно.

— Двойно какво?

— Ами че вие не знаете, значи? Съдържателят не се трогна много-много.

— Ако желаете да взема напосоки някоя бутилка…

— Уиски.

— Трябваше само да кажете. Перие ли?

— Кой ви е казал Перие?

Беше заядлив. Чувствуваше нужда да излее накипялото вътре в него.

— С минерална вода ли?

— Нима вие сте виждали минерална вода?

Тук не можеше да смае никого.

— Обикновена вода.

Не се бе задоволил с една чаша. Беше изпил три или четири и после, когато си тръгна и се отправи към вратата, всички го гледаха.

Беше се извърнал и на свой ред ги беше изгледал. Всички бяха глупаци. Порода Бланше, само че няколко етажа по-долу. Беше им се изплезил, а после му беше необходимо доста време, докато си намери колата. Червената, разбира се. Жълтата беше на Шатон. Тя е в гаража. Жена му доста дълго време няма да има нужда от нея.

Струваше му се смешно, почти неприлично да си представя жена си и сестра й като деца, а после като девойки. Къде беше прекосил Сена? Спомняше си за някакъв мост, за луната, която се беше показала между облаците, за отблясъците й върху водата.

Имаше нужда да намери приятелите си. Знаеше всички места, където имаше вероятност да ги срещне. Които и да са. Не беше ли той човекът, който имаше най-много приятели на този свят?

Не биваше да се жени. Човек трябва да се реши или да има жена, или…