Жорж Сименон - Затворът

— Не бихме ли могли да минем в кабинета ми?

Кабинет в стил ампир, официален като салона.

— Какво бих могъл да ви предложа, господин Фаж?

— Каквото и да е. Може чаша порто.

— А ти?

— Скоч.

Бланше се поколеба, повдигна рамене. С все още младото си и без бръчки лице, с пригладените си назад Сиви коси, с изтънчените си черти Андре Фаж беше онзи тип на интелектуалец, какъвто обикновено хората си го представят. От него се излъчваше спокойствие и кротост.

Когато Албер наля чашите, той погледна последователно Ален и Бланше, после произнесе:

— И двамата попаднахте в една и съща яма, а аз загубих и двете си дъщери. Все още се питам коя да жаля повече…

Гласът му звучеше глухо от сдържано вълнение. Погледът му се насочи отново към Ален.

— Видяхте ли я?

Те се срещаха толкова рядко, че едва се познаваха.

— Днес следобед, при съдия-следователя.

— Как е тя?

— Бях изненадан, когато я видях — много спокойна, запазила голямо самообладание. Беше направила така грижливо тоалета си, че човек би казал, че е дошла само на посещение.

— Такава е наистина моята Жаклин! Винаги е била такава. Когато беше още съвсем малка и биваше разстроена, скриваше се в някой тъмен ъгъл на жилището, понякога дори в някой долап, и се появяваше отново чак когато си възвръщаше напълно самообладанието.

Той отпи малка глътка порто и постави чашата пред себе си.

— Отбягвах да чета вестниците и няма да ги чета още известно време.

— По какъв начин узнахте?

— Полицейският комисар ми съобщи. Пожела да дойде лично при мен и се показа много коректен. Жена ми е на легло, казах ви вече това. Прекарахме част от нощта в полугласен разговор, сякаш нещата се бяха случили в нашия дом. — Той се огледа. — Всъщност, къде е станало това? — запита той Бланше.

— В спалнята, и по-точно в съседния малък будоар.

— Къде са децата?

— Вечерят с Нана в стаята за игра.

— В течение ли са?

— Не още. Казах им, че майка им е претърпяла злополука. Бобо е едва на шест години, а Нел — на три.

— Ще имат време да узнаят.

— Ще я пренесат тук утре рано сутринта. Погребението ще се състои в събота в 10 часа.

— Религиозно ли?

Той не беше вярващ и дъщерите му бяха получили светско възпитание.

— Да, ще има опело.

Ален се чувствуваше толкова чужд, че се питаше какво търсеше тук. И все пак тъстът му винаги го беше привличал и Ален съзнаваше, че би могъл да стане приятел с него. Та нали Фаж беше посветил своята теза на отношенията между Бодлер и майка му?

Слушаше ги, без да изпитва желание да се намеси. Различаваха се от него, особено Бланше, разбира се. Сякаш бяха от друга планета.

Или може би пък той не беше като другите? И все пак, беше се оженил. Имаше дете, вила. Работеше от сутрин до вечер, понякога и до късно през нощта.

Струваше му се, че осветлението е някак си мрачно. Дали пък не се бе превърнало в мания от вчера да му се струва, че никъде не е достатъчно светло? Имаше чувството, че е обгърнат в някаква светлосянка и че думите достигат до него през тежка, плътна завеса.

— Вечерята е готова.

Албер носеше бели ръкавици. Масата беше достатъчно голяма за дванадесет души и беше отрупана цялата със сребро и кристал, украсена в средата с цветя, поставени във висока ваза, също от сребро. Дали Бланше се беше погрижил за цветята? Или той вършеше това автоматично, някак извън себе си?

Бяха седнали много далеч един от друг — Фаж по средата, наведен над чинията си.

— Знае ли се дали се е мъчила?

— Лекарят твърди, че не се е мъчила.

— Когато беше още съвсем млада, аз я наричах далечната принцеса. Тя не притежаваше нито живостта, нито очарованието на Жаклин. Дори беше малко тромава.

Въпреки волята си, Ален не можа да не си припомни някои мигове с Адриен, да съпостави тези образи с описанието на баща й.

— Тя играеше малко, беше способна да седи по цял час до някой прозорец и да гледа облаците как се носят по небето. „Не ти ли доскучава, мила?“ — питах я понякога. „Защо да ми доскучае?“ — отвръщаше ми тя. Понякога жена ми и аз се ужасявахме от това спокойствие, което считахме за липса на жизненост. Но доктор Марние ни успокояваше: „Не се тревожете. Когато ще се пробуди, с мъка ще успявате да я удържате. Това дете има богат вътрешен живот.“

Настъпи мълчание. Бланше се възползува от него, за да се изкашля на свой ред, но не толкова продължително като тъста си. Поднесоха филе от калкан.

— По-късно те почнаха да си завиждат една на друга, макар че направихме всичко възможно да избегнем това. Струва ми се, че така става във всички семейства. Това започна, когато Жаклин получи право да си ляга един час по-късно от сестра си. Месеци наред Адриен отказваше да заспи. Капваше за сън, но се държеше и накрая бяхме принудени да намерим компромисно решение. Почнаха да си лягат по едно и също време — по средата, между часа за лягане на Жаклин и часа за лягане на Адриен.