Жорж Сименон - Затворът

— Какво?

— Трудно е да се каже. Тя не беше като всички хора. Ортанз, една от моите зълви, ти не я познаваш, беше като нея, със същия поглед, същите движения, и накрая трябваше да я затворят в лудницата.

Тя се ослуша.

— Стой тук. Пациентката се готви да си отива. Баща ти ще има време да дойде да те целуне, преди да се заеме със следващата.

Тя се отправи към външната врата. Когато след малко се върна, зад нея вървеше ъгловат мъж със сиви, късо подстригани, щръкнали като четка коси.

Той не целуна сина си. Рядко го целуваше дори и когато Ален беше още дете. Само постави ръцете си върху раменете му и го погледна в очите.

— Тежко ли е?

Ален се помъчи да се усмихне.

— Ще издържа.

— Нищо ли не подозираше?

— Нищо…

— Виждал ли си я?

— Преди час и нещо, в кабинета на съдията-слдовател.

— Какво казва тя?

— Отказва да отговаря на всякакви въпроси.

— Няма никакво съмнение, че тя е извършила това, нали?

— Не, няма.

— Имаш ли някаква представа защо го е извършила?

— Предпочитам да не се мъча да си обясня защо.

— Ами съпругът?

— Дойде при мен снощи.

— Ами родителите й?

— Баща й пристигна в Париж. Ще вечерям с него.

— Той е свестен човек…

Двамата се бяха виждали само три-четири пъти, но помежду им веднага се беше породила симпатия.

— Пожелавам ти много смелост, сине. Излишно е да ти казвам, че къщата ни винаги е отворена за теб, че ние сме тук. Трябва да се връщам в завода.

Той наричаше така своя кабинет. Потупа още веднъж Ален по рамото и се отправи към вратата, облечен в дългата си бяла престилка, чиито поли се мотаеха по прасците му. Защо ли винаги беше предпочитал много дългите престилки?

— Видя ли? Не каза нищо, но е разстроен. Хората от рода Поато никога не са проявявали чувствата си. Ти беше още съвсем малък, но се сдържаше да плачеш пред мен.

От червеното вино му се догади и той спря с движение майка си, която се канеше да му налее още една чаша.

— Благодаря. Трябва да си тръгвам.

— Има ли кой да се грижи за теб?

— Жената, която се занимава с домакинството.

— Вярно, ти се храниш по ресторантите. Не ти ли вреди на стомаха?

— Здрав е.

Той се изправи, главата му достигаше чак до полилея, наведе се към майка си и я целуна по бузите. Беше стигнал вече почти до вратата, когато изведнъж се спря и се извърна.

— Слушай, мамо. Не мога да ти попреча да четеш вестниците. Но не се поддавай на това, което ще пишат. Не винаги то е истината, знам ги аз тези работи. Довиждане, ще ви се обадя през следващите дни.

— Ще ни държиш ли в течение?

— Дадено.

Спусна се по стръмното стълбище. И това свърши. Длъжен беше да им се обади. От мокрия паваж сега се вдигаше истинска мъгла, която обкръжаваше като с ореол уличните лампи и светлинните реклами.

Край него изтича един хлапак с връзка вестници под ръка, но Ален не прояви любопитство и не си купи вестник.

Трябваше все пак да се отиде някъде. Трябваше да бъде някъде. Но къде?

Всички хора около него крачеха бързо, изпреварваха се, блъскаха се, сякаш спешно трябваше да стигнат някъде, до някаква цел. А той стоеше на края на тротоара, сред влажния въздух, сам. Запали цигара.

Защо?

Албер, камериерът, облечен в бяло сако като барман, пое пардесюто му и го въведе в салона. Бланше стоеше прав, сам, в черен костюм. Изглежда, беше помислил, че е пристигнал тъстът му, защото погледът му се промени, когато Ален влезе.

— Навярно съм дошъл първи.

Вървеше някак вдървено, защото следобеда беше пил много. Очите му блестяха, бяха зачервени и това не убягна от погледа на Бланше.

— Седни.

Салонът беше с твърде висок таван, твърде просторен само за тях двамата. Старинните мебели вероятно бяха доставени от Мобилие Насионал, а грамадният кристален полилей не успяваше да освети ъглите на помещението.

Погледнаха се, без да си подадат ръка.

— Няма да се забави.

За щастие, той наистина не се забави. Чу се звънецът, стъпките на Албер, шумът от отварянето на външната врата. Най-сетне камериерът въведе един висок колкото Бланше човек, но много слаб, леко прегърбен, с изтънчено и бледо лице.

Костеливата му ръка стисна крепко, настойчиво ръката на Ален. Без да продума, той се отправи към другия си зет и също му стисна ръка, след което бе обзет от силен пристъп на кашлица и закри уста с кърпата си.

— Не ми обръщайте внимание. Жена ми е на легло от бронхит. Лекарят не й разреши да дойде. Така е може би по-добре. А що се отнася до мен — имам само силна хрема.