Жорж Сименон - Затворът

— Отведете госпожа Поато в килията й.

Да, тя все още беше „госпожа“. Но скоро щеше да стане подсъдимата и накрая да се превърне в обвиняемата.

В стаята беше почти тъмно, трябваше да запалят лампата. Ален чу щракането на белезниците, потропването на високите токове по пода и звука на магнезиевите светкавици.

Когато вратата се затвори, съдията попита Рабю:

— Може би искахте да й кажете нещо, господин Рабю?

— Не. Ще я видя утре.

Когато излязоха навън, журналистите бяха изчезнали и коридорът беше почти пуст.

Той стоеше сам под ситния дъжд пред желязната ограда на Съдебната палата и не знаеше къде да отиде. Отказваше да признае своето объркване, мъчеше се да си внуши, че с малко време, с молив и хартия, щеше да съумее да постави в ред мислите си.

Винаги се бе стремял да бъде циничен, още от дете, още в лицея, където си беше вече образувал своя малка банда, и когато се беше провалил на зрелостния изпит, беше си дал вид, че това само го забавлява.

— Само чворовете чопват диплома!

Прекоси улицата и влезе в един бар.

— Уиски… Двойно…

Това беше станало негова привичка, която приятелите му бяха възприели. Повечето от тях пиеха по-малко от него, защото не можеха да носят като него или защото на другия ден се чувствуваха неразположени.

Това не беше бар за уиски. На рафта се виждаше само една бутилка. Посетителите около него пиеха кафе или чашка бяло.

— И все пак трябва да си избереш някаква професия, Ален.

Колко пъти майка му беше повтаряла това? Той се мъкнеше по улиците, по кафенетата. Понякога биваше обхванат от същата тревога като майка си, но за него беше въпрос на чест да не се издаде външно.

— Никога няма да приема да водя живот на роб.

Като баща си, който прекарваше по дванадесет или четиринадесет часа на ден на крак и човъркаше зъбите на пациентите си.

Като дядо си по бащина линия, който бе селски лекар през целия си живот и на седемдесет и една година умря от сърдечна криза на кормилото на стария си автомобил.

Като другия си дядо, сладкаря, който също през целия си живот беше правил бонбони и карамели в едно ниско и горещо помещение, а пък жена му сновеше зад тезгяха.

— Видиш ли, мамо, има два вида хора: едни, които се оставят да ги ритат по задника, и други, които ритат другите по задника. — И беше добавил предизвикателно: — Аз ще ритам другите.

След шест месеца хойкане по улиците той беше влязъл в армията и беше прекарал три години в Африка.

Трябваше да отиде до площад Клиши, за да се обади на баща си и майка си. Баща му никога не му се беше противопоставил за каквото и да е. Оставяше го да върши каквото си ще, тъй като навярно разбираше, че всяка намеса би превърнала Ален в бунтар.

Защо Шатон му бе поискала извинение? Това бяха единствените думи, които му бе казала. Не изглеждаше развълнувана.

Понечи да поръча още една чаша. Но беше още много рано. Излезе от заведението и се запъти към колата си, която беше паркирал доста далеч.

Вмъкна се зад кормилото и потегли. Но къде да отиде? Познаваше всички, наричаше стотици хора „зайчето ми“. Той беше един преуспял човек, който печелеше много пари. Винаги беше съзнавал, че няма да бъде от онези, дето ги ритат по задника.

„ТИ“ излизаше в един милион екземпляра. Грамофонните плочи се пласираха добре. Подготвяше издаването на ново списание за деца между десет и петнадесетгодишна възраст.

С кого би могъл в такъв момент да поговори, но да поговори с открито сърце? И освен това — имаше ли наистина желание да поговори с открито сърце? Имаше ли действително желание да разбере станалото?

Озова се отново на улица Маринян, защото изпитваше нужда да бъде обкръжен от хора, които зависеха от него. Тях именно наричаше свои приятели. И това, че и на самата Шатон беше дал особено име, напомняше малко на маркирането на добитъка с нажежено желязо в Далечния Запад. И спрямо Адриен беше същото.

Нещо се беше пропукало, не знаеше точно какво, но започваше да изпитва страх.

Пред едно от гишетата в хола се беше образувала опашка, главно от жени. Бяха дошли за конкурса. Трябваше постоянно да обявява някакъв конкурс, за да държи читателите в напрежение и да ги води после както си ще.

Изкачи се пеша. Само първият етаж не беше негов, беше зает от някаква вносно-износна фирма. Но той беше вече подписал договор за наемане и на този етаж. След шест месеца щеше да разполага с цялата сграда и имаше намерение да извърши някои преобразования.