Жорж Сименон - Затворът

— Винаги съм ненавиждала сестра си. Естествено, съдията й възрази, че това не може да бъде причина, за да я убие, на което тя отвърна:

— Зависи.

— Ще поискам психиатрична експертиза. За съжаление, няма никаква надежда да излезе луда.

Ален го прекъсна нерешително:

— Шатон е била винаги малко своеобразна. Понякога й казвах, че човек не може да предвиди реакциите й. Беше като някаква млада котка, мъркаща край огнището, и която неочаквано, без причина, скача и се спуска към другия край на помещението. Именно затова я нарекох Шатон.

Рабю го гледаше, без да мръдне, и продължаваше да дъвче парче студено месо.

— Това няма да мине — задоволи се да изръмжи той, сякаш събеседникът му току-що беше изтърсил някаква глупост. — Съдията я попита дали е действувала от ревност, но тя не трепна, дори не си помръдна устните. От този момент нататък повече нищо не можахме да изтръгнем от нея — затвори се в своето мълчание, което накрая заприлича почти на пренебрежение.

Адвокатът лапна нов залък. Ален също ядеше, без да поглежда наоколо. Никога досега светът не бе изглеждал толкова малък и дори съседната маса беше вече част от някакъв друг свят.

— Най-трудно ще може да се приеме онова, което е станало след изстрелите. Когато поведоха жена ви към килията й…

— Сложиха ли й белезници?

— Да, в коридора. Такъв е правилникът. Останах за малко сам с Бените. Току-що беше получил доклада на съдебномедицинския експерт. Адриен Бланше не е умряла веднага, живяла е още няколко минути, между четири и пет минути…

Ален все още не можеше да разбере нищо и с чаша в ръка гледаше нетърпеливо адвоката.

— Навярно знаете, че бавачката, която те наричат Нана, но чието истинско име е Мари Потера, се е намирала в съседната стая заедно с децата. Първоначално тя чула, че избухнала някаква разправия между сестрите и съвсем разумно отвела момченцето и момиченцето в кухнята…

Тъкмо когато тръгнала по коридора, чула изстрелите. Момчето понечило да се спусне да види какво се е случило. Но тя почти насила ги замъкнала в кухнята и ги поверила на готвачката.

Ален познаваше разположението на жилището и действуващите лица и машинално си възпроизвеждаше сцената.

— Знаете, че кухнята се намира на другия край на апартамента. Бавачката обяснила със снишен глас на готвачката да не пуска децата от кухнята. Убеден съм, тъй като познавам Бените, че ще изпрати инспектор, който да изчисли точно времето на това сноване на бавачката. Когато се върнала обратно, Мари Потера не влязла веднага в стаята, а се спряла пред вратата и се ослушала. И тъй като нищо вече не се чувало, тя се поколебала, но накрая се решила и почукала.

Никой не отговорил. Да сложим дотук общо три минути. Когато Мари Потера влязла, жена ви стояла до прозореца, опряла лице на стъклото, а сестра и лежала на пода — наполовина върху килима, наполовина върху паркета, на около метър от тоалетната масичка. През полуотворените й устни долитали слаби стенания.

И Рабю заключи, като набоде на вилицата си нов къс месо:

— Ха сега пледирайте тази кауза! Стреля върху сестра си. Добре! Може би щеше да бъде по-добре, ако не беше нейна сестра. Който и да е друг, но не и сестра й! Хората все още вярват в зова на кръвта, в Каин и Авел. Ревност — съгласен съм. Обяснимо е. Но да застреляш сестра си и да я оставиш да агонизира в продължение на четири-пет минути, без да й се притечеш на помощ, без да повикаш някого… А никой не може да попречи на Мари Потера да се яви в съда, още Повече че тя ще бъде главният свидетел… Ще я накарат да опише умиращата, а после и убийцата, застанала до прозореца…

Ален беше навел глава, тъй като не знаеше какво да отговори. Рабю беше прав наистина, и все пак това не беше вярно.

Той не знаеше повече от другите истината, но като че ли започваше да я съзира.

— Откога бяхте любовник на сестра й?

— Аз не бях вече неин любовник.

— Колко време сте били неин любовник?

— Около седем години. Но не както си мислите. Между нас съществуваше някакво нежно приятелство.

— Чакайте! Спяхте ли заедно — да или не?

— Спяхме.

— Къде?

— В една мебелирана стая на улица Лоншан.

— Лошо.

— Защо?

— Първо, защото почтените хора гледат с недоверие на такива места, считат ги за нещо мръсно, и в съзнанието си ги свързват с понятието, с представата за порока.

Ален едва не запротестира:

— Но всичко беше толкова невинно!

Не беше сигурен дали и самият Рабю би разбрал това.