Жорж Сименон - Затворът

Казваше се Малески и Ален го беше направил главен редактор. Живееше в предградието Вилньов-Сен-Жорж с жена си и четирите или петте си деца. Беше един от малцината в редакцията на „ТИ“, който не участвуваше в гуляите и се прибираше в дома си веднага след работа.

— Измишльотините тръгнаха ли?

— Разпределението започна.

— Обаждал ли се е някой тази сутрин?

— Непрекъснато се обаждат. Всички линии са заети. Имал си късмет да ме уловиш.

— Какво казват?

— Повечето са жени. Искат да знаят дали е вярно. — Какво дали е вярно?

— Че си бил любовник на сестра й, както вестниците дават да се подразбере.

— Нищо подобно не съм казвал на репортьорите.

— Това не им пречи да си вадят такова заключение.

— Какво им се отговаря?

— Че следствието е едва започнало и никой нищо не знае.

Ален издаде смущението си със следващия си въпрос:

— Какво ще правим за идния брой?

— Нищо. Но щом ме питаш за мнението ми, ще ти кажа. Никакъв намек за тази история. Съдържанието ще си остане такова, каквото е предвидено.

— Без съмнение, имаш право.

— Много ли си разстроен?

— Зависи от момента. Възможно е да намина по някое време. Не чувствувам в себе си достатъчно смелост, за да стоя тук сам.

Ален продължаваше да се пита какво си беше предначертал да извърши днес. Вчера му се струваше, че денят му ще бъде така запълнен, че няма да има време да мисли, а ето, сега се чувствуваше откъснат като във фар в този просторен остъклен салон.

Трябваше да се обади на родителите си. Беше си казал, че ще отиде да ги види. Те не живееха далеч — на площад Клиши. Не го интересуваше, че госпожа Мартен слуша разговорите му. Оттук нататък той нямаше да има нищо тайно, нищо интимно, защото някои вестници щяха да използуват случая, за да разголят живота му.

— Ало, мамо? Аз съм, да. Искам да дойда да те видя, но не знам кога ще ми остане време. В къщи съм си. Не. Прислужницата е още тук. Току-що ми съобщи, че напуска. Защо ли? Не си ли чела вестниците? Ами татко? Нищо ли не каза? Нито дума ли? В кабинета си ли е?

Баща му беше зъболекар и започваше работата си още в осем часа Сутринта и приемаше пациенти чак до осем часа вечерта, а понякога и до по-късно.

Беше як, със сиви очи и сиви коси, подстригани алаброс, от него се излъчваше такава ведрина, търпение и разбиране, че пациентите му се срамуваха от своя страх.

— Какво казваш?… Не, има и истина, и лъжа… През следващите дни навярно ще има още повече лъжа. Ще мина да те целуна, веднага щом се поосвободя. Кажи на татко, че мисля за него.

С парцал в ръка, госпожа Мартен го гледаше изненадана, сякаш такова чудовище като него не би могло да има нито баща, нито майка.

Какво можеше да прави междувременно? Пушеше цигара след цигара. Мислеше за Съдебната палата, за Ке де-з’Орфевр, за ареста, за целия този механизъм, който щеше да влезе в действие, но който в момента го беше оставил настрана.

Какво ли правеха там жените през празните часове, извън разпитите?

Беше десет часът. Ален се спусна към телефона, който иззвъня.

— Ало! Да, аз съм…

— Свързвам ви с господин Рабю!

— Ало! Ало! Рабю?

— Така. Определен е съдията-следовател. Казва се Бените, доста млад човек, към тридесет и пет или тридесет и шест годишен, който не се опитва да си придава важност и се показва съвестен. Той ще изслуша жена ви в единадесет часа, в мое присъствие.

— Свършила ли е вече с полицията?

— Тъй като си е признала и следователно няма никаква загадка…

— А аз?

— Не знам кога ще дойде вашият ред. Ще узная това едва към обяд и ще ви се обадя. Време е да отида в палатата. Къде мога да ви намеря?

— В бюрото ми. Ако не съм там, предайте съобщението на телефонистката.

Беше ли направил всичко, каквото трябваше да направи? Все още не.

— Колко ви дължа, госпожа Мартен?

Тя измъкна от престилката малък лист, върху който с молив бяха изписани разни цифри. Общата сума възлизаше на сто петдесет и три франка. Ален й подаде две банкноти по сто франка и тя не даде вид, че се готви да му върне остатъка.

— Оставете ключа на портиерката.

— В случай че не намерите никого…

Слезе пеша. Стълбището беше широко и беше жалко, че го бяха развалили с тези стъклописи, които му придаваха предвзет или овехтял вид. На всеки етаж имаше само по един апартамент. Жилището на третия беше загадъчно празно. На втория живееше много богато южноамериканско семейство с три-четири деца, „ролс-ройс“ и шофьор. Мъжът, завършил учението си във Франция, в продължение на няколко години беше възглавявал правителството в своята страна, но впоследствие военен преврат го беше свалил от власт.