Жорж Сименон - Затворът

— Знам, но в тази сметка влизат няколко милиона такива като мен в целия свят. Тя се омъжи за теб.

— Продължавахте ли да се срещате?

— По-рядко.

— Защо?

— Защото стана домакиня. А след това и забременя.

— От кого?

— От теб, не се бой. Взех всички предпазни мерки.

— Пак добре!

— Остави ме да свърша. Никога не съм говорил за това на Шатон. А доста често се е случвало да й разправям похожденията си.

— Значи си имал и други през това време?

— Аз не съм чиновник и няма защо да пазя чак толкова неопетнено името си. Когато някое момиче ми хареса…

— Спиш с него и тичаш да разправяш всичко на жена си.

— Защо не?

— Ти претендираш, че сте се обичали?

— Не съм твърдял такова нещо. Казах, че Шатон ми липсваше, когато не беше до мен.

— Жена ми също ли ти липсваше?

— Не. Това се беше превърнало в навик. Може би всеки от нас се боеше да не наскърби другия, като скъса. И все пак това стана, преди около година, два дни преди Коледа, на 23 декември.

— Благодаря за точността.

— Бързам да добавя, че същия този ден между нас не се случи нищо, освен че изпразнихме бутилка шампанско.

— Не се ли видяхте повече?

— У вас, у нас, на театър…

— А тет-а-тет?

— Не.

— Кълнеш ли се?

— Щом искаш, макар че не разбирам какво точно означава тази дума.

Постепенно Бланше беше станал ален, после тъмночервен и изглеждаше по-дебел, по-отпуснат. Всъщност всички Бланше криеха своята отпуснатост под добре скроените си дрехи.

— Как ще обясниш…

— Сигурен ли си, че не ти се иска да пиеш нещо?

— Малко да.

Той се надигна и остана така, прав сред стаята като някакъв огромен призрак.

— Вземи!

— Всичко това ще се узнае, нали?

— Боя се, да.

— Ще го разкажеш ли на следователя?

— Ще бъда принуден да отговарям на въпросите му.

— Журналистите подозират ли нещо?

— Не направиха преки намеци.

— Мисля за децата.

— Не. Ако поне можеше да свикнеш да бъдеш откровен спрямо самия себе си и да Гледаш истината в очите!

— От около година…

— Кълна ти, се още веднъж, ако държиш на това.

— Питам се в такъв случай, как тъй Шатон изведнъж е решила да…

— Да убие сестра си. Да говорим открито. Аз също се питам. А когато е излизала оттук, тя вече е знаела, че ще го стори. В противен случай не би взела пистолета ми, който иначе тя никога не пипаше.

Бланше помълча, после измърмори:

— Освен ако има замесен някой друг.

И хвърли към Ален лукав поглед, в който прозираше известно задоволство.

— Помислил ли си за това? — настоя той.

— Доколкото сега мисля за това.

— Ако Адриен имаше някой друг…

Ален поклати отрицателно глава. Обратно на Бланше, неговите черти бяха по-ясни, по-твърди.

— Грешиш. Разглеждаш нещата наопаки. Не забравяй, че жена ти е спала с мен, защото в нейното съзнание аз принадлежах на сестра й.

— Така че?

Човек би казал, че внушителният му баджанак за-почваше да се забавлява. Като че ли стойката му ставаше някак по-уверена.

— Несъмнено Шатон е почнала първа. Адриен й е изиграла същия номер. Само че този път на Шатон й е дошло до гуша и я е отстранила окончателно.

— Изглежда, че това не те вълнува особено много…

Ален го изгледа, без да се помръдне, и Бланше разбра, че беше отишъл твърде далеч. В един миг го обзе страх, чисто физически страх, страх, че ще го ударят, че ще му причинят болка…

— Моля те за извинение.

Ален постоя още малко там, където беше застанал, с чаша в ръка.

— Това е! — пророни той накрая. После се отправи към барчето и добави: — Всеки от нас си има своята сметка.

— Ще говориш ли за това пред следователя?

— Не.

— Преди малко ти каза…

— Ще му разкажа само това, което знам. Останалото е само предположения, а той и сам ще стигне до тях.

— Нямаш ли представа…

— Кой би могъл да бъде ли? Не.

— И все пак ти се виждаше с жена си повече, отколкото аз със своята.

Ален повдигна рамене. Като че ли обръщаше внимание какво прави и какво не прави Шатон! Единственото, което той искаше от нея, беше да бъде тук, до десния му лакът, в обсега на ръцете и на гласа му.

— Мислиш ли, че тя ще разправи всичко?

— Шатон отказа да отговори на въпросите на комисаря.

— Ами утре?

— Не знам. Лично аз пет пари не давам за това кой може да бъде.

Нямаха повече какво да си кажат и крачеха из просторното помещение. Макар че беше пил толкова много, Ален не се чувствуваше пиян.

— Няма ли да се прибереш у вас?

— Да, разбира се. Но се съмнявам дали ще мога да заспя.