Жорж Сименон - Затворът

Ален не беше взел още решение.

— Освен това трябва да ти призная, че не мога…

Той не можа да довърши думите си и поднесе кърпата си към лицето си. Беше се държал колкото му беше възможно. Но сега вече рухваше. От деликатност Ален извърна глава, за да даде възможност на баджанака си да се съвземе.

Но след това трябваше да стигне до екзекуцията и затова първо отиде и изпразни чашата си. Той не обичаше Бланше. И нямаше да го обикне никога. И въпреки това все пак не можеше да не изпитва съжаление към него.

— Какво искаш да кажеш, Ролан?

За първи път, именно тази вечер, той се обръщаше към него по име.

— Не се ли досещаш? Дали ти… Дали ти и Адриен…

— Добре! Пъхни кърпата в джоба си. Опитай се, поне веднъж, да не смесваш чувствата и съзнанието за собственото ти достойнство. Ще говорим като мъже. Съгласен ли си?

Бланше пое дълбоко дъх и прошепна:

— Съгласен съм.

— Преди всичко, разбери веднъж завинаги, че не ти разправям приказки. Това, което ще ти кажа, е самата истина, дори и да ми се е случвало понякога да мисля по-иначе. Когато Шатон и аз се срещнахме, трябваше да изминат месеци, за да открия, че я обичам. Тя ме следваше като кученце. Свикнах да бъде винаги до мен. Когато се разделяхме за няколко часа, заради работата си, тя винаги намираше начин да ми се обади по телефона. Спяхме заедно, и когато през нощта се събуждах, опипвах мястото до себе си, докато ръката ми докоснеше тялото й.

— Не съм дошъл да си говорим за Шатон.

— Чакай. Тази вечер умът ми е бистър. Струва ми се, че за първи път виждам нещата такива, каквито са. Беше настъпило времето на отпуските. Тя беше принудена да прекара своята отпуска с родителите си.

— Адриен беше ли вече в Париж?

— Да, но с Адриен се занимавах толкова, колкото бих се занимавал със стайното си канарче. Шатон замина за един месец и само след седмица аз се почувствувах напълно разстроен. През нощта ръката ми напразно опипваше леглото. В ресторанта, в баровете аз се извръщах надясно и се навеждах, за да й заговоря.

Това беше най-дългият месец в живота ми. Едва не й телефонирах да се завърне, каквото и да се случеше.

Баща й беше професор по литература в университета в Екс-ан-Прованс. Семейството притежаваше малка вила в Бандол, където всички се събираха през лятото.

Той не беше посмял да отиде в Бандол, защото щеше да бъде твърде забележим.

— Когато тя се върна, още не бях взел решение. После, неочаквано, една нощ, в едно заведение на левия бряг на Сена, където бяхме отишли с цяла група приятели, аз я попитах дали иска да се омъжи за мен. Това е.

— Но то не ми обяснява…

— Напротив, това обяснява всичко. Не знам дали беше това, което се нарича любов, но работите станаха именно така. Известно време бяхме доста зле. Е, не всеки ден. Имаше и богати, и гладни дни. Случваше се понякога Шатон да не може да пласира ръкописа си. А на мен още не ми беше дошла идеята за списанието. Що се отнася до Адриен, тя си стоеше съвсем кротко в стаята си и учеше.

— Не излизаше ли с вас?

— От време на време. Пък и не ни се искаше много-много. Може би и на нея също така не й се искаше. Обичаше да седи в своя ъгъл и да гледа право пред себе си.

— И тогава ли именно?…

— Точно така. Това стана именно тогава. Глупаво. Случайно. Не бих могъл дори да кажа кой от двама ни направи първата стъпка — тя или аз. Бях любовник на сестра й. С други думи, сестра й имаше мъж само за себе си.

— Обичаше ли я?

— Не.

— Ти си циничен — злобно изрече право в лицето му Бланше.

— Не. Предупредих те, че ще говорим като мъже. Тя искаше това. Може би и аз също го исках, най-малкото от любопитство — за да узная какво се криеше зад това затворено лице.

— А сега знаеш ли това?

— Не… Да… Мисля, че тя се отегчаваше…

— Така че… от седем години насам…

— Не. Продължихме де се срещаме, ей тъй, от време на време.

— Какво наричаш от време на време?

— Горе-долу веднъж в седмицата.

— Къде?

— Няма значение.

— Има значение, за мен.

— Ако държиш да си представяш разни работи, толкова по-зле за теб. В една мебелирана стая на улица Лоншан.

— Това е отвратително.

— Все пак не можех да я отведа на улица Ла Врийер, нали?

Ла Врийер беше улицата, на която се намираше разкошната сграда на Банк дьо Франс, където работеше Бланше.

— Тя те срещнала при някаква приятелка. Ти си я ухажвал.

— Всичко ли ти разправяше?

— Предполагам.

— Не те ли помоли за съвет през това време?

— Може би.

— Ти си един долен тип!