Жорж Сименон - Затворът

Всички в семейството Бланше бяха висши служи-тели: бащата и тримата му сина. Когато първото дете се е родило, навярно са решили.

— В политехниката 2 2 „Екол политекник“ — висш учебен институт, основан през 1794 в Париж. !

И всичко се беше наредило както трябва. Всички бяха станали важни личности, всички бяха настанени в просторни официални кабинети, с портиер с верижка през шията.

Смърдяха!

— Лайна! Лайна! И пак лайна!

До гуша му бяха дошли. Искаше му се да направи нещо, да поговори с някого, без всъщност да му е ясно с кого. Влезе в един бар на улица Риволи, където го познаваха.

— Здравей, Гастон!

— Сам ли сте, господин Ален?

— Виждаш, че всичко се случва.

— Двоен скоч?

Той вдигна рамене. Защо трябваше изведнъж да сменя напитката, нали?

— Госпожа Шатон е добре, надявам се?

— Предполагам, много добре.

— Не е ли в Париж?

Той отново изпита онази своя особена нужда от скандал.

— Това, което е най-вече Париж. Точно в центъра, в сърцето на Париж.

Гастон го гледаше, без да разбира. На бара една двойка, която се бе вслушала в думите му, го наблюдаваше в огледалото, иззад бутилките.

— Жена ми е в ареста.

Думите му не предизвикаха никаква реакция у бармана.

— Не знаеш ли къде е това — Ке дьо л’Орлож! Без определена причина, барманът се опита да се усмихне.

— Уби сестра си.

— Злополука ли?

— Малко вероятно е, тъй като е държала пистолет в ръката си.

— Вие се шегувате, нали?

— Утре сутринта ще прочетеш това във вестниците. Плаща.

Той постави върху бара стофранкова банкнота, слезе от столчето си, без някакво определено решение и след четвърт час се озова пред жилището си. На тротоара пред входа се бяха струпали не по-малко от двадесетина души, сред които фоторепортерите лесно се разпознаваха по принадлежностите си.

Едва не натисна клаксона. Защо ли? Той спря и магнезиевите светкавици заизбухваха. Всички се втурнаха към колата и той излезе от нея с колкото се може повече достойнство.

— Един момент, Ален…

— Карайте, момчета…

Позира няколко пъти — пред отворената врата на колата, на бордюра, след това палейки цигара. Репортерите бяха с бележник в ръка.

— Кажете, господин Поато…

Този беше сигурно някакъв новак, защото още не знаеше, че всички го наричат Ален.

— Не намирате ли, че тук е малко мокро, момчета, а? Защо да не се качим горе у нас?

Човек трябваше добре да го познава, както например Шатон, за да забележи, че гласът му нямаше своя обичаен тембър. Това не беше мрачният глас от Ке де-з’Орфевр. Напротив, в него се чувствуваше някакъв металически оттенък.

— Хайде, влизайте… Щом като сте тук…

В асансьора се наблъскаха осем души, а останалите хукнаха нагоре по стълбите. Всички се събраха на площадката пред вратата и Ален затършува из джобовете си за ключа и най-сетне го намери там, където никога нямаше обичай да го слага.

— Жадни ли сте? — запита ги той, като се отправи към барчето и хвърли пардесюто си върху един фотьойл.

Фоторепортерите се поколебаха, но после се решиха да действуват и Ален не се намръщи, когато апаратите защракаха.

— Уиски за всички! Така ли?

Само един помоли за плодов сок. Мокрите обувки оставяха тъмни петна по бледосиния килим. Един висок кокалест момък с подгизнал шлифер беше седнал във фотьойл от бял сатен.

Телефонът иззвъня. Ален се запъти бавно към апарата. В другата ръка държеше чашата си и преди да заговори, изпи половината от съдържанието й.

— Да, Ален… Естествено, че съм си в къщи, щом отговарям… Разбира се, че познах гласа ти… Надявам се, че не се засягаш, задето продължавам да ти говоря на ти, нали?…

Той поясни, извърнат към журналистите:

— Баджанакът ми… Съпругът на… — След това каза в слушалката: — Идвал си тук?… Кога?… Изтървал си ме… Отидох да занеса бельо на Шатон… За малко не сме се срещнали в полицията… Ти си бил в една стая, а аз в друга… Какво казваш?… Мислиш, че се шегувам ли? Съжалявам, че трябва да ти го кажа отново в един такъв момент, но ти си и ще си останеш само един тържествен глупак… Аз съм не по-малко разстроен от теб, ако не и повече… Не се изразих точно… Смазан… Какво?… Какво са ме питали ли? Това, което знам, естествено… Отговорих, че не знам абсолютно нищо… Това е истината… А ти знаеш ли нещо, а?… Догаждаш ли се?

Репортерите си вземаха светкавично бележки, фотографите действуваха, миризмата на уиски започна да изпълва цялото студио.

— Наливайте си сами, зайчетата ми…