Жорж Сименон - Затворът

— Това е било несправедливо спрямо Жаклин — забеляза Ален.

Изпитваше странно чувство, когато произнасяше това име, а не казваше Шагон.

— Знам. Но с децата не може да има истинска справедливост. Котато стана на тринайсет години, Адриен настояваше да се облича като сестра си, която беше на шестнайсет — така че още оттогава имаше вид на девойка. Две години по-късно, тя вече пушеше. Жена ми и аз проявихме най-голяма широта на възгледите, поне доколкото това бе възможно. Както спрямо едната, така и спрямо другата. Ако се бяха разбунтували, щеше да бъде още по-лошо.

Погледът му стана унесен. Но действителността изведнъж отново се появи пред него и той добави с тих глас:

— Какво ли би могло да бъде по-лошо? — Погледна зетьовете си и сетне произнесе: — Питам се кого от двама ви да съжалявам повече.

И се зае отново с яденето си с помръкнало чело. Чуваше се само потракването на вилиците върху порцелана.

Албер дойде да смени чиниите, поднесе млади яребици и напълни чашите с бургундско вино.

Бланше каза:

— Отидох да я видя, там…

Там означаваше Института по съдебна медицина. Големи металически чекмеджета, като класьори, в които нареждаха телата.

Бащата прошепна.

— Не бих имал този кураж.

Действително ли беше всичко това? Не беше ли някакъв театрален декор, сред който трима актьори играеха твърде бавно ролите си? Много често настъпваше непоносимо мълчание. На моменти на Ален му се искаше да закрещи, да ръкомаха, да извърши каквото и да е, да хвърли чинията си на земята например, та всичко отново да се възвърне към живота.

Те не говореха за същите жени. Фаж беше останал още при бебетата, при малките момиченца, при девойките.

— Мечтаех, когато децата ми се родиха, да стана един ден техен довереник, да бъда техен приятел и може би да им бъда полезен с опита си. — Помисли за миг, после се обърна към Бланше: — Адриен говореше ли ви много?

— Не, не много. Не изпитваше нужда да се изявява външно.

— А с вашите приятели?

— Тя беше много добра домакиня, но никога не се самоизтъкваше. Присъствието й почти не се забелязваше.

— Виждате ли? Останала си е същата. Живееше някак вътрешно и беше неспособна да се изявява. А Жаклин, Ален?

Ален се поколеба, тъй като не знаеше какво да каже. Не искаше да причини мъка на този човек, който с такава чистота и сдържаност приемаше удара на съдбата.

— Шатон… Така я наричах…

— Знам.

— Шатон държеше да запази непокътната своята индивидуалност и именно затова продължи да работи. Аз не бях допускан в тази област и тя никога не ми поиска помощ или съвет. Част от деня й принадлежеше лично на нея. А през останалото време не ме напускаше нито за минутка.

— Странно е това, което казвате. Виждам я отново как готви домашните си упражнения, седнала в едно кресло в кабинета ми. Влизаше толкова тихо, че винаги се изненадвах, когато вдигах глава и я заварвах вече седнала срещу мен. „Искаш да ми кажеш нещо?“ — питах я аз. „Не.“ „Уверена ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?“ Тя поклащаше отрицателно глава. Просто беше доволна, че беше тук, нищо повече, и аз продължавах работата си. Когато реши да продължи образованието си в Париж, вместо да остане в Екс, разбрах, че не искаше да бъде дъщерята на професора.

Това не беше вярно! Шатон просто беше решила да води самостоятелен живот.

— Естествено, Адриен пое по същия път, така че ние, жена ми и аз, останахме съвсем сами тъкмо когато се надявахме да се радваме най-много на децата си. — Изгледа ги последователно. — Вие двамата именно им се радвахте.

Какво бяха поднесли за десерт? Ален не можеше да си спомни. Изправиха се отново и последваха домакина в кабинета му, където им бе предложена кутия с хавански пури.

— Кафе?

Ален не смееше да погледне часовника си. Стенният часовник в стил ампир беше спрял.

— Никога не съм се бъркал в техните работи. Не настоявах да ми пишат по-често и с по-големи подробности. Виждаха ли се все още след женитбата си?

Ален и Бланше се спогледаха въпросително.

— Понякога Жаклин идваше на вечеря със съпруга си — каза Бланше. — Но не много често.

— Средно два пъти в годината — уточни Ален.

Баджанакът му прие това като упрек.

— Знаехте, че сте винаги добре дошли.

— Всеки беше зает в своята област.

— Те се свързваха по телефона. Струва ми се дори, че се срещаха в града на чай.

Ален можеше да се закълне, че такова нещо не се бе случвало и два пъти дори през тези седем години.

— Виждахме се в театъра, по ресторантите.