Жорж Сименон - Затворът

— Никой ли няма?

— Не съм ги виждал, господин Ален. Двоен ли? — Както кажеш, зайчето ми.

Защо не? Какво друго да прави? Нямаха нужда от него в редакцията. Борис се беше нагърбил с всичко. Странен тип беше този Борис. Всички около него бяха все странни типове.

— Довиждане, Пол!

— Лека нощ, господин Ален!

Това навярно беше „При Жермен“, на улица Понтис. После…

Взе трети аспирин, изми си зъбите, направи си гаргара, защото чувствуваше, че устата му има лош дъх. Наплиска си лицето със студена вода и се среса. Не беше хубав. Отвращаваше се от себе си.

Беше се спирал и другаде, но къде? Тази нощ сякаш всички бяха изчезнали. Нямаше нито един от бандата. Какво означаваше това? Дали не го бяха направили нарочно, за да не го срещнат? Страхуваха ли се да се покажат публично с него?

Влезе отново в спалнята, вдигна от килими едни малки кюлотки и един сутиен и ги постави на близкия стол, после повдигна завивката.

Видя едно непознато лице, едно много младо лице, което в съня имаше невинен вид. Устните бяха издадени напред, като на нацупено момиченце.

Коя беше тази? Какво се беше случило?

Все още залитайки, той се питаше дали да си легне отново и да заспи. Чувствуваше как кръвта биеше в очите му — това беше много неприятно усещане.

Върна се в салона, където прислужницата беше започнала да подрежда. Беше сменила роклята си с найлоновата престилка, достатъчно прозрачна, за да личат черните й жартиери.

— Как се казвате?

— Мина. Казах ви вече това.

Като че ли винаги беше готова да прихне да се смее. Навярно беше нещо маниакално.

— Добре, Мина, направете ми много силно кафе.

— Мисля, че наистина имате нужда.

Той не се раздразни. Изгледа я, докато се отправяше към кухнята, като въртеше задника си, и си каза, че рано или късно ще се налюби с нея. Не беше се любил още с прислужница. Досега всички бяха вече на възраст и той си спомняше само сурови и измъчени лица. Това бяха жени, сполетени от нещастия и затова се сърдеха на целия свят.

Жълтата ивица на хоризонта се беше разширила. Жълтото беше станало по-ярко. Не валеше. Виждаше се по-далеч, отколкото през предишните утрини — различаваха се кулите на Парижката света Богородица.

Кой трябваше да му се обади? Това беше една от малкото мисли, които изплуваха. Някой трябваше да му се обади по телефона. Беше важно. Беше дал дума, че ще си бъде в къщи.

Усети миризмата на кафето, миризмата, с която беше толкова свикнал. Мина не знаеше, че той го пиеше в голямата синя чаша, с която се бе сдобил толкова трудно и която побираше три обикновени чаши.

Запъти се към кухничката. Разбра по погледа й, че е помислила, че идва за съвсем друго нещо. Тя не се уплаши. Чакаше, застанала гърбом.

Той отвори шкафа.

— Ето моята чаша, с която, пия всяка сутрин.

— Добре, господине.

Защо тя изглеждаше все тъй — сякаш едва се въздържа да не прихне да се смее? Какво ли й бяха разказали за него? Сигурно са й говорили нещо за него. Хиляди, десетки хиляди хора през последните дни говореха за него.

— Веднага ще ви го донеса.

Завари го тъкмо в момента, когато угасяваше цигарата си. Тютюнът му горчеше.

— Явно, не сте спали много тази нощ!

Той поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че дамата все още спи?

— Откъде знаете, че има някой в стаята ми?

Тя се отправи към един от ъглите на салона, откъдето вдигна дамска обувка от оранжев сатен с много висок тънък ток.

— Би трябвало да има две, нали?

— И на мен ми се струва така.

Тя се засмя.

— Забавно е.

— Кое е забавно?

— Нищо. Всичко. Вие.

Той се опари, когато се опита да сръбне от кафето.

— На колко сте години?

— На двадесет и две.

— Отдавна ли сте в Париж?

— Само от шест месеца.

Не посмя да я пита какво е правила през тези шест месеца. Беше изненадан, че си е избрала такава професия — домашна прислужница.

— Вярно ли е, че ме наемате само за половин ден?

Той вдигна рамене.

— Все ми е едно. А на вас?

— Бих предпочела цяло място.

— Тъй да бъде.

— Двойно ли ще платите?

— Ако искате.

Най-сетне можеше да пие кафето си на малки глътки. Едва не повърна първите, после стомахът му свикна.

— Дамата няма ли да иска?

— Нямам никаква представа.

— Ще я събудите ли?

— Може би. Навярно ще бъде по-добре да я събудя.

— Ще приготвя кафе за всеки случай. Вие само ме повикайте.

Отново я загледа, когато се отдалечаваше, кълчейки се. Най-сетне бутна вратата, влезе в спалнята, приближи се до леглото и повдигна завивката с няколко сантиметра.