Жорж Сименон - Затворът

Но защо неочаквано се чувствуваше неудобно, щом го поглеждаха в лицето? Нищо не беше направил. Не носеше никаква вина за това, което се беше случило. Хиляди мъже се любят с балдъзите си, това е всеизвестно. По-младите сестри имат склонност да задигат това, което по-голямата сестра притежава.

Адриен никога не го беше обичала, но той пет пари не даваше за това. А може би и Шатон също така не го беше обичала никога?

И в края на краищата какво всъщност означаваше тази дума? Той продаваше седмично един милион екземпляра любов. Любов и секс. Това беше едно и също нещо.

Не обичаше да се чувствува сам. Не от някаква нужда да размени мисли, нито дори от нужда от приятелска топлота.

— Улица Нотр-Дам-дьо-Лорет! — подхвърли той на шофьора, като хлопна вратата на таксито.

А от нужда за какво? От нечие присъствие изобщо, от чието и да е присъствие. Самотните старци имат куче, котка или канарче. Някои се задоволяват с една червена рибка.

Никога не беше гледал на Шатон като на червена рибка, но сега като оглеждаше с нови очи миналото, даваше си сметка, че за него тя е била преди всичко едно присъствие. И в баровете, и в ресторанта, и в колата. Отдясно, само на няколко сантиметра от лакътя му.

И преди обед, и следобед чакаше Шатон да го потърси по телефона и се дразнеше, когато тя не се обаждаше. Колко пъти за тези седем години те бяха водили истински разговор?

В периода, когато създаваше списанието, той действително й беше говорил за него. Беше въодушевен, уверен в успеха си. Тя го гледаше с мила усмивка.

— Какво мислиш за това?

— Не е ли вече направено подобно нещо?

— Не съвсем същото. Изглежда, че не разбираш онази лична, интимна страна на въпроса. Днес хората се стремят да индивидуализират всичко, защото всичко се фабрикува серийно, включително и забавленията ни.

— Може би.

— Ще се включиш ли в нашия екип?

— Не.

— Защо?

— Жената на собственика не трябва да бъде една от персонала.

Бяха разговаряли също така и при случая с къщата в Нонет. Бяха открили къщата през един съботен следобед, когато бродеха из полето. А в неделя, в хотела, където бяха отседнали, вече крояха планове.

— За нас е просто необходимо да имаме вила, разбираш ли?

— Може би. Не е ли малко далеч от Париж?

— Доста далеч, за да обезкуражава досадниците. И не много — за да прогони приятелите ни.

— Възнамеряваш да каниш много хора, така ли?

Не възразяваше, оставяше го да върши, каквото си бе наумил, следваше го. Но без да се приобщава към ентусиазма му.

— Шофьор, спрете зад онази червена кола.

— Ваша ли е?

— Да.

— Струва ми се, че виждам две-три квитанции, закрепени върху предното стъкло.

Така беше. Бяха му лепнали две глоби. Ключът беше останал на таблото. Моторът не се запали изведнъж. Ален гледаше заведението, където до снощи не беше стъпвал никога. Сред снимките на разсъблечените момичета, той позна и снимката на Беси, поставена точно в центъра, в по-голям формат от останалите — сякаш Беси беше звездата на заведението.

Стигна пред редакцията на улица Маринян и вкара колата си в двора. Поколеба се дали да се качи. Обяд беше минал. Помещенията на приземния етаж бяха затворени.

Нима щеше да стигне дотам, че да се страхува от някакъв помощник-комисар от криминалната полиция?

Влезе в асансьора. Коридорите и повечето от стаите бяха пусти. Вратата на неговия кабинет беше широко отворена — той завари там Борис, който го чакаше.

— Отидоха ли си?

— Преди около десетина минути.

— Намериха ли нещо?

— Нищо не ми казаха. Не си ли гладен?

Ален изкриви устни.

— Мутрата ти е като на изваден от гроба мъртвец.

— Чисто и просто главата ме цепи. Ще се опитам да хапна един залък с теб и през това време ти ще ми разправяш.

Очакваше да завари писалището си в безпорядък. Но нямаше нищо подобно.

— Секретарката ти постави отново всичко в ред.

— Как се държа?

— Комисарят ли? Учтиво. Върху писалището ти имаше цял куп снимки, онези, които отхвърлих, защото бяха твърде дръзки. Цели десет минути ги разглеждаше. Й той също е една малка свиня!

Към площад Сен-т’Огюстен откриха един ресторант, където не ги познаваха, едно лъже-бистро с покривки и завеси на червени карета и цяла сюрия гравюри, на-качени за украса. Собственикът, облечен като главен готвач, с високо бяло боне на главата, обикаляше от маса на маса и налагаше своето меню.

Намериха им едно местенце, макар че имаше много народ. Всички тези хора, които ядяха и говореха, бяха съвсем чужди на Ален. Не знаеше нищо за тях. Те си имаха свой собствен живот, свои грижи, своя вселена, в която гравитираха с най-сериозен вид, сякаш това имаше някакво значение.