Дан Симънс - Илион

— Да — отвърна Одисей, — но ти оскърбяваш всичко онова, в което не почиташ арете. Яж така, сякаш това е последното ти ядене. Готви храната си така, сякаш това е последната храна на света! Принасяй всяка жертва на боговете така, сякаш животът на семейството ти зависи от твоята енергичност, всеотдайност и съсредоточеност. Люби се така, сякаш това е най-важното нещо, ала нека това е само една от звездите в съзвездието от съвършенство, каквото представлява арете.

— Не разбирам агона, Одисее — обади се млада жена от третия ред. Ада знаеше, че се казва Пиън. Тя беше интелигентна, съмняваше се във всичко, но вече бе тук четвърти ден.

— Агонът просто е сравнението между всички подобни неща — тихо, ала ясно отговори гъркът, — и оценката на тези неща в сравнение с по-големите и по-малките от тях. Всички неща във вселената взимат участие в динамиката на агона. — Той посочи дънера, на който седеше. — Дали това дърво е по-голямо, по-малко или равно на… онова дърво? — И посочи високото живо дърво на върха на хълма. В сенките на клоните стоеше войникс. Войниксите никога не се приближаваха до Одисей.

— Онова дърво е живо — извика набитият мъж, който се беше обадил преди малко. — То трябва да превъзхожда мъртвия дънер.

— Всички живи неща ли превъзхождат всички мъртви неща? — попита Одисей. — Мнозина от вас са лягали под торинския саван и са виждали войната там. Търговецът на тор, който днес е жив, по-добър ли е от Ахил, въпреки че Ахил е мъртъв?

— Това е сравнение между различни неща — извика една жена.

— Не е — възрази брадатият воин. — И двамата са мъже. И двамата са родени. И двамата ще умрат. Няма значение, че единият още диша, а другият обитава само безсилните сенки на Хадес. Човек трябва да може да сравнява хората и тъкмо затова трябва да познаваме бащите си. И майките си. Историята си. Своята биография.

— Да, обаче дънерът, на който седиш, все пак е мъртъв, Учителю — настоя Петър. Този път хората по склона се засмяха.

Одисей се присъедини към смеха. Посочи врабчето, току-що кацнало на един от няколкото клона, които не бе отсякъл.

— Ползата от това дърво, ползата от гледна точка на агона, превъзхожда ползата от онова живо дърво на върха на хълма. За тази птица. За насекомите, които в момента дълбаят кората на тоя повален великан. За мишките и по-големите същества, които скоро ще дойдат да се заселят в това мъртво дърво.

— Тогава кой трябва да е върховният съдия на агона? — попита един сериозен възрастен мъж на петия ред. — Птиците, насекомите или хората?

— Всички — отвърна Одисей. — Всеки на свой ред. Но единственият съдия, който е важен, сте вие.

— Това не е ли високомерно? — обади се една приятелка на майката на Ада. — Кой ни е избрал за съдии? Кой ни е дал право да съдим?

— Вселената ви е избрала чрез милиарди години еволюция — каза гъркът. — Тя ви е дала очи, с които да гледате. Ръце, с които да хващате и претегляте. Сърце, с което да чувствате. Ум, с който да научите правилата за отсъждане. И въображение, с което да вземете предвид отсъждането на птицата, насекомото и даже на другите дървета по този въпрос. И трябва да подхождате към това отсъждане с арете — повярвайте ми, насекомите, птиците и дърветата вече го правят. Те нямат време за посредственост в своя свят. Не мислят за високомерието на отсъждането, независимо дали става дума за избор на партньор, враг или дом.

Одисей посочи хралупата в поваления дънер, в която беше влетяло врабчето.

— Учителю, защо караш нас мъжете поне веднъж дневно да се борим? — попита един младеж от задните редове.

На Ада й омръзна да слуша. Допи чашата си и тръгна да се прибира. Спря на верандата и погледна към двора, където се разхождаха и разговаряха десетки други гости — ученици. Топлият ветрец вълнуваше коприната на палатките. Слуги обикаляха между гостите, ала малцина приемаха предложените им закуски и напитки. Одисей беше помолил всички които остават да го слушат повече от веднъж, да не позволяват на слугите да работят за тях, нито на войниксите да им служат. Отначало това бе отблъснало мнозина, но оставаха все повече хора.

Ада вдигна поглед към синьото небе, забеляза светлите кръгове на двата орбитиращи пръстена и си помисли за Харман. Ужасно му се беше ядосала, когато й бе заговорил, че жените избирали мъжката сперма месеци, години или десетилетия след сношението — този въпрос просто не се обсъждаше, освен между майки и дъщери, при това само веднъж. И онези глупости за гените на пеперуди, като че ли жените не избираха така бащите на своите бебета от памтивека. Това беше толкова… неприлично… от страна на Харман.