Дан Симънс - Илион

През последния месец Ардис Хол гъмжеше от хора. Преди две седмици се бе върнала от кратера Париж през нощта и тази сутрин за пръв път от четири седмици виждаше промените от високия път към имението. Гледката я накара да ахне.

Десетки пъстри палатки заобикаляха старата бяла къща на хълма. Отначало десетина-двайсет гости, главно мъже, бяха дошли да чуят Одисей на голямата полегата морава зад имението, но десетките се умножиха в стотици и хиляди. Ардис Хол разполагаше само с дванайсет едноколки и дрошки — и със странно нацупените войникси, — които да превозват постоянния поток гости между факсвъзела и къщата във всеки час на денонощието, затова някои доброволци от първите дни на Одисеевото учение се редуваха при портала, за да водят несекващата върволица посетители до имението пеш. И се връщаха, за да си заминат по факса, и пристигаха пак само след дни или дори часове с още гости — и отново главно мъже.

Когато дрошката спря на оживената кръгла алея пред Ардис Хол, Ада разбра, че уединеното й имение се е превърнало в част от бързо растящ град. Десетките палатки, издигнати от войниксите, ала сега поддържани от гостите, включително походни кухни, павилиони, трапезарии, тоалетни — Одисей беше научил мъжете да копаят нужници на разстояние от другите палатки — и палатки за спане. Майка й бе дошла на гости по време на тази лудост и се беше изумила от множеството хора, които се мотаеха из Ардис Хол, все едно е пазар, след което веднага си бе заминала в Уланбат и повече не се беше мяркала.

Ада прие разхладителна напитка от един от постоянните доброволци, млад мъж — казваше се Реман и си пускаше брада, подобно на много от учениците — и тръгна към поляната, където Одисей държеше речи и отговаряше на въпроси четири-пет пъти дневно пред все по-големи тълпи. Почти бе решила да прекъсне безполезните лекции на високомерния варварин, за да го попита — пред всички — защо той, Одисей, не си е направил труда да се сбогува с младата жена, която го боготвореше.

Предишната вечер на тържеството по случай първата двайсетилетка на Хана — винаги се празнуваше в навечерието на самия рожден ден, преди рожденикът да се прехвърли по факса в булаторията — Одисей само се беше мернал на вечерята. Ада знаеше, че Хана се е наскърбила. Младата жена все още си мислеше, че е влюбена в него, въпреки че той изглеждаше безразличен към чувствата й. След като се бяха завърнали от пътуването си, Хана бе негова сянка, но Одисей сякаш не я забелязваше. Когато отклони гостоприемството на Ада и реши да си построи бивак в гората, Хана се опита да го придружи там, ала гъркът настоя тя да спи в голямата къща. Всеки ден, докато Одисей тичаше, упражняваше се и по-късно се бореше с учениците си, Хана винаги беше наблизо — тичаше, катереше се по въжета, дори искаше да се бори. Одисей нито веднъж не се съгласи да се бори с красивото момиче.

На тържеството по случай първата й двайсетилетка всеки от дванайсетимата гости около масата под гигантския дъб произнесе традиционната реч — поздравления към Хана за първото й посещение в булаторията, пожелания за добро здраве и щастие — ала когато дойде ред на Одисей, старецът просто й каза: „Недей да ходиш“. По-късно Хана плака в спалнята на Ада, дори мислеше наистина да не отиде, някак си да се скрие от слугите, които в този момент извезваха церемониалната й двайсетилетна рокля, но трябваше да отиде, естествено. Всички ходеха. Ада беше ходила. Харман бе ходил четири пъти. Дори отсъстващият Деймън беше ходил два пъти в булаторията — веднъж на първата си двайсетилетка и после след злополуката с алозавъра. Всички ходеха.

Затова тази сутрин, след като Хана излезе от стаята си само по церемониалната памучна рокля, украсена единствено с малкия, традиционно извезван символ на кадуцея, две сини змии, увити около тояга, Одисей го нямаше, за да се сбогува със своята млада приятелка.

Докато двете пътуваха с дрошката до факспавилиона, Ада беше бясна. Хана поплака, извръщайки лице, за да не я гледа приятелката й. Ада не познаваше друга млада жена с толкова силна воля, художничка, спортистка, скулпторка — но тази сутрин Хана приличаше на изгубено момиченце.

— Може би ще ми обърне внимание след като се върна от булаторията? — с надежда каза Хана. — Може би утре ще ме погледне като истинска жена?

— Възможно е — отвърна Ада, но си мислеше, че всички мъже явно са егоистични безчувствени свини, които само чакат възможност да се държат като по-велики егоистични безчувствени свини.