Дан Симънс - Илион

— Кой е оня? — попита Сави.

Калибан сякаш отново щеше да се разплаче.

— Моят ослепен звяр обича прясно месо. Това угодно е на Сетебос.

— Калибане — тихо и бавно, сякаш говореше на дете, каза Сави. — Ние сме уморени и искаме да се приберем у дома. Можеш ли да ни помогнеш?

Очите на чудовището като че ли се фокусираха върху нещо друго освен върху омразата.

— Да, госпожо, Калибан знае пътя и доброто ви желае. Ала и вие, и Той знаете Неговите пътища и не бива да Го изигравате.

— Кажи ни как… — започна Сави.

— Правете като Него — прекъсна я Калибан, вече възбуден, приклекнал на задните си крака, с увиснали дълги ръце. Острите кокалчета на пръстите му остъргваха мъх от тръбата. — Такава е играта: открийте как или умрете! Зарадвайте Го и Му попречете? Какво прави Просперо? Аха, ако ми каже Той сега! Не Той!

— Калибане, ако ни отведеш у дома, можем… — пак почна старицата и леко повдигна пистолета.

— Всеки трябва да умре — извика чудовището, напрегна бедра и одраска кокалчетата си. — Просперо тук довежда хитроумния Одисей, ала Сетебос го кара да се скита. Просперо издига нощен зов към Юпитер в небето, довежда кухите хора при Марс, ала Сетебос урежда сметката с гнева на боговете измамни. Такава е играта: открийте как или умрете!

Калибан скочи, обхвана тръбата с крака, залюля се и извади от тинята един гущер албинос. Очите на гущера бяха извадени.

— Сави — каза Харман.

— Не всеки трябва да умре, не — извика чудовището, като плачеше и скърцаше със зъби. — Едни бягат надалеч, други плуват, трети се катерят по дърветата. Ония, що на Неговата милост останат — те най Го радват, когато… когато… ами, когато повторно не опитват един и същи път!

— Застреляй го, Сави — високо каза Деймън. Гласът му отекна в пещерата.

Старицата прехапа устни, но вдигна оръжието.

— Виж! — извика Калибан. — Прекланяй се и Сетебос обичай! Нека зъбите му се срещнат през горната му устна.

И пусна слепия гущер, който се метна към езерото, ала падна на скалата на Сави.

— Вий подвизите му сами ще видите! — изкрещя Калибан и скочи.

Сави стреля и неколкостотин остри кристални иглички го улучиха в гърдите и разкъсаха плътта като хартия. Съществото започна да вие, строполи се върху скалата на старицата, обгърна я в невероятно дългите си ръце и й прехапа шията с едно мощно щракване на челюсти. Тя нямаше време дори да извика, преди да умре, тялото й се отпусна в ръцете на чудовището, пистолетът се изхлузи от безжизнените й пръсти, цопна в тресавището и потъна.

Калибан вдигна окървавената си паст и жълтите си очи към стените на пещерата и отново зави. После, стиснал трупа на Сави под мишница, се гмурна в клокочещата вода и изчезна под жабуняка.

На сутринта след първата двайсетилетка на Хана, след като изпрати младата си приятелка до факсвъзела и изчака двама слуги и един войникс да я въведат в павилиона, Ада сериозно започна да се тревожи.

Всъщност беше започнала да се тревожи за Харман още на втория ден след отлитането му с Деймън и Сави. Не очакваше да долети и да я вземе с космически кораб, както й бе обещал — това беше детинска фантазия, в която едва ли вярваше и самият Харман — но очакваше тримата да се завърнат с аероскутера след два-три дни. На четвъртия ден тревогата й се превърна в гняв. След седмица яростта й отново се превърна в тревога — по-дълбока, по-разяждаща тревога, отколкото бе изпитвала някога — и започна да я измъчва безсъние. След две седмици вече не знаеше какво да мисли.

На четиринайсетата сутрин след заминаването на тримата, след като не беше получила вест за тях от гостуващите й приятели — а сега стотици хора посещаваха Ардис Хол, — Ада нареди на един войникс да я закара с едноколка до факспортала и след едноминутно колебание — какво опасно можеше да има в прехвърлянето по факса? — отиде в кратера Париж при майката на Деймън.

Жената не бе на себе си от безпокойство. Деймън понякога отсъствал по цели седмици и една година преди първата си двайсетилетка дори заминал за цял месец на лов за пеперуди, ала винаги съобщавал на майка си къде е и кога ще се прибере. През последните две седмици — нищо.

— На ваше място не бих се тревожила — утеши я Ада. — Нашият приятел Харман ще се грижи за Деймън, а жената, с която се запознахме, Сави, ще се грижи и за двамата. — Тези думи бяха поуспокоили майката на Деймън, но Ада започна да се безпокои още повече.

И сега, две седмици след пътуването си до кратера Париж — вече усещаше отсъствието на Хана, но знаеше, че момичето ще е на сигурно място в булаторията — на връщане с едноколката Ада бе потънала в мисли.