Дан Симънс - Илион

Но той бе заявил, че иска да е бащата на нейното дете… не само да е мъжът, чието семе е било избрано за някакво бъдещо време, а да е с детето , да бъде известен като бащата… това толкова беше слисано и разярило Ада, че тя го бе изпратила на неговото безобидно приключение със Сави и Деймън, без да му каже добра дума. Всъщност го беше изпратила с враждебни думи и погледи.

Докосна корема си. Булаторията не я бе известила чрез слугите, че е дошло времето й за забременяване, но пък и тя не беше искала да я включат в списъка. Радваше се, че не трябва скоро да избира между… Как ги бе нарекъл Харман? Донори на сперма. Ала си помисли за Харман, за интелигентните му, любящи очи, за нежния му и силен допир, за старото му, но жилаво тяло, и отново докосна корема си. И прошепна:

— Аман, син на Харман и Ада.

После поклати глава. Речите на Одисей през последните седмици започваха да й пълнят главата с глупости. Предишната вечер, след като десетките ученици се бяха отдалечили към факспавилиона или палатките си — повече към палатките, отколкото към павилиона — тя директно бе попитала Одисей още колко време възнамерява да остане в Ардис Хол.

Старецът й се беше усмихнал почти тъжно.

— Още малко, миличка.

— Седмица? — упорстваше Ада. — Месец? Година?

— Не толкова много. Само докато небето започне да пада, Ада. Докато на двора ти се появят нови светове.

Разгневена от насмешката му, за миг изкушена да заповяда на слугите веднага да изхвърлят този космат варварин, тя се качи в спалнята си, последното място, където можеше да остане сама в многолюдния Ардис Хол, и лежа будна, сърдита на Харман, загрижена за Харман, уплашена за Харман, вместо да нареди на слугите да направят каквото и да било на стария Одисей.

Обърна се да влезе в къщата, но с периферното си зрение зърна странно движение и спря. Отначало си помисли, че е видяла само въртящите се пръстени, ала после отново се вгледа и забеляза нова жилка — все едно диамант прокарваше резка по идеалното синьо стъкло на небето. И след това втора, по-широка и по-ярка. И трета, толкова ярка и ясна, че ясно видя пламъците зад нея. След няколко секунди над поляната отекнаха три глухи екота и накараха разхождащите се ученици да спрат и да вдигнат очи — дори слугите и войниксите се вцепениха на местата си.

Младата жена чу крясъци и викове от склона зад къщата. Хората на моравата сочеха небето.

Десетки резки осейваха лазурния небосклон — ярки, пламтящи, червени резки, падащи от запад на изток, едни с пъстри жилки, други с тътен и ужасяващ гръм.

Небето падаше.

Абсолютната война започва тук, в стаята на убитото дете.

Боговете сигурно хиляди пъти са се телепортирали така, за да разговарят със смъртните — Атина, надменна в своята божественост, Аполон, сигурен в своето могъщество, и моята муза, сигурно доведена, за да разпознае измамния схоластик Хокънбери. Обаче днес, вместо да срещнат почит и благоговение, вместо да разговарят с глупавите смъртни, готови да приемат все по-интересни начини да се изтребват взаимно, те са нападнати още при появата си.

Аполон вдига лъка си към мен, музата сочи и казва: „Ето го!“, ала преди богът да успее да зареди сребърната си стрела, Хектор скача, замахва с меча си, съсича лъка, приближава се и забива острието дълбоко в корема на Аполон.

— Стой! — вика Атина и вдига силово поле, обаче е късно. Бързоногият Ахил вече е влязъл в кръга и разсича богинята от рамото до хълбока само с един мощен замах.

Палада изкрещява и ревът й е толкова силен, че повечето смъртни в стаята, включително аз, падаме на колене и затискаме ушите си. Без Хектор. И без Ахил. Двамата сигурно са глухи за всичко освен за вътрешния рев на собствения си гняв.

Аполон извиква някакво предупреждение и вдига дясната си ръка, или за да отблъсне Хектор, или за да го простреля с божествена мълния, обаче Приамовият син не изчаква да види какви са намеренията на бога, нанася удар отляво с тежкия си меч, който ми напомня за бекхенда на Андре Агаси в най-добрите му години, и отсича дясната ръка на Феб сред пръски златиста кръв.

За втори път през живота си виждам бог да се гърчи от мъки и да променя формата си — той изгубва божествения си човешки вид и се превръща в черен въртоп. От тоя въртоп се разнася рев, който кара слугините да побягнат и ме поваля на колене. Петте троянки, Андромаха, Лаодика, Теана, Хекуба и Елена, вадят кинжали от туниките си и се нахвърлят върху музата.