Дан Симънс - Илион

Като говори с прословутата си реторика, Пелеевият син им напомня за ръкопашния двубой с Агамемнон и Менелай и за законно придобитата си власт над ахейската войска. Напомня им за убийството на Патрокъл. Хвали тяхната смелост и вярност. Казва им, че илионската плячка е нищо в сравнение с богатствата, които ще заграбят, когато плячкосат Олимп. Напомня им, че може и ще убие всеки от тях, ако се съпротивлява. И изобщо това е убедителна реч, обаче съветът не е особено весел.

Всичко се проваля. Моят план предвиждаше героите да сложат край на войната, ахейците да отплават за родината си и троянците да продължат живота си и пак да отворят голямата порта на своя град за пътници и търговци. Бях си представял мирния град като изображението на Ахиловия щит. И си бях мислил, бях се надявал Ахил и Хектор хрисимо да се жертват за общото благо, а не да привлекат десетки или стотици хиляди други в своята битка.

И дори планът ми да заведа Хектор и Ахил на Олимп за фаталната им аристея е обречен. Имах намерение да ги прехвърля там един по един, без боговете да подозират опасността, докато тя не ги връхлети като гръцко-троянска гръмотевична буря. Обаче нападението срещу Аполон и Атина в стаята на Скамандър ме лиши и от тоя елемент на изненада.

Ами сега?

Поглеждам си часовника. Бях обещал на малкия робот да го взема, ала в момента великата зала на боговете сигурно прилича на стършелово гнездо. Вероятността да се телепортирам незабелязано е почти нулева. Какво ще правят Хектор и Ахил, ако не се върна тук?

Това си е техен проблем. Посягам да нахлузя шлема на Хадес на главата си, спомням си, че съм го дал на Манмът, представям си координатите на западния бряг на езерото на върха на Олимп и се телепортирам.

Наистина е стършелово гнездо. Небето гъмжи от колесници, които сноват над езерото. Виждам десетки богове по брега, едни сочат, други хвърлят копия от чиста енергия в кипящата вода. Трети викат с усилени гласове и съобщават, че Зевс вика всички да се съберат във великата зала. В целия тоя смут още никой не ме е забелязал, обаче е само въпрос на минута-две, докато някой надуши небога в своя забранен за външни лица клуб.

Изведнъж врящата вода изригва само на метри от мен и се появява неясна фигура, която се вижда само заради стичащите се от невидимата й повърхност струи. После тъмният дребен робот се материализира и ми подава шлема на Хадес.

— Най-добре ще е бързо да изчезваме — казва Манмът на английски. След като тъпо съм поел кожения шлем, той остава с протегната към мен ръка, за да го хвана и да го включа в телепортаторното поле. Стискам го за ръката, но изкрещявам и го пускам. Металът, пластмасата или там от какъвто материал е направена кожата му, е нажежен до червено. Дясната ми длан се покрива с мехури.

Към нас се спускат две колесници. Проблясват мълнии. Мирише на озон.

Хващам робота за рамото и отново завъртам медальона. Знам, че никой от нас няма да се измъкне жив оттук, обаче си казвам, че поне съм се върнал за Манмът, както бях обещал. Поне това.

През първите две седмици се храниха с гущери от замърсения извор. Отслабнаха и термокожите трябваше да се свият с два номера, за да обгръщат телата им.

Смъртта на Сави до такава степен изуми Деймън и Харман, че цяла минута след гмурването на Калибан — заедно с трупа на тяхната приятелка — и двамата тъпо останаха на скалите си на три метра над зловонната вода. Деймън установи, че в ума му има една-единствена мисъл: „Калибан ще се върне за нас. Калибан ще се върне за нас“. После Харман се откъсна от унеса, скочи с краката надолу в смрадливата вода и също потъна.

Деймън щеше да завие от ужас, ако имаше сили, ала можеше само да зяпа вълнуващия се жабуняк. След цяла вечност задъханият Харман изплува на повърхността, като плюеше и стискаше в ръцете си три предмета — двете им осмозни маски и пистолета на Сави.

— Тук е дълбоко само около три метра, иначе нямаше да ги намеря — каза той, подаде на Деймън осмозната му маска и нахлузи своята върху качулката на термокожата, без да я намести върху лицето си. После огледа пистолета.

— Действа ли? — с треперещ глас попита Деймън. Страхуваше се да е близо до водата, сигурен бе, че дългата ръка на Калибан ще се стрелне всеки момент и ще го завлече на дъното. Не можеше да забрави отвратителното изщракване на челюстите на чудовището, прехапали шията и гръбначния стълб на Сави.

— Има само един начин да разберем — прошепна Харман. И неговият глас трепереше, но Деймън не знаеше дали от студената вода, или от ужас.