Дан Симънс - Илион

— Да — отвърна тя и погледна Деймън. — А каква е причината ти да дойдеш на това пътуване, Деймън ур ?

Младият мъж сви рамене.

— Щях моментално да се прехвърля вкъщи, ако наблизо имаше факспортал.

— Няма — каза Сави. — Съжалявам.

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Защо ни доведе тук? Ти знаеше пътя. Знаеше как да намериш трактора. Защо ни доведе тук?

— Основателен въпрос — съгласи се старицата. — Предишния път, когато дойдох в Атлантида, пристигнах пеш. От север. Това беше преди век и половина и водех със себе си двама елои — съжалявам, това е обидна дума — водех със себе си две млади жени. Виж, те бяха любопитни.

— И какво се случи? — попита Харман.

— Умряха.

— Как? — пребледня Деймън. — Калибаните ли?

— Не. Калибаните убиха и изядоха мъжа и жената, които дойдоха с мен по-предишния път, почти преди три века. Тогава не знаех как да се свържа с биосферата Ариел, нито за ДНК.

— Защо винаги идвате по трима? — Въпросът на Харман се стори странен на Деймън. По-младият мъж бе готов да разпита за още подробности за загиналите й спътници. Дали завинаги са умрели? Или само е трябвало да ги възкресят в булаторията?

Сави се засмя.

— Задаваш точни въпроси, Харман ур . Скоро ще видиш. Ще видиш защо идвам с още двама след първото си самостоятелно идване в Атлантида преди повече от хилядолетие. И не само в Атлантида — а в още някои техни станции. В Хималаите. На Великденския остров. Даже на Южния полюс. Виж, това бяха забавни пътешествия, тъй като със скутер не можеше да се приближиш на по-малко от петстотин километра.

Деймън пак не я разбираше. Искаше му се да чуе повече за жертвите и изяждането им.

— Но така и не си открила космически кораб или совалка, за да идеш там горе, така ли? — попита Харман. — След толкова много опити?

— Космически кораби няма — заяви Сави, задейства виртуалния пулт, превключи на скорост и потегли на северозапад. Залезът обагряше в червено половината небе.

Градът на постчовеците се простираше на километри по сухото морско дъно. Сияещи тристаметрови енергийни кули се издигаха и спускаха. Тракторът се движеше между енергийни обелиски, носещи се над земята сфери, червени енергийни стълбища, които не водеха доникъде, сини рампи, които се появяваха и изчезваха, сини пирамиди, които се сгъваха в себе си, гигантски зелен пръстен, който сновеше назад-напред, и безброй пъстри кубове и конуси.

Когато Сави спря и отвори вратата, дори Харман като че ли нямаше желание да слезе. Тя настоя да облекат термокожите и извади от шкафчето с инструменти три осмозни маски.

Смрачаваше се, звездите сияеха в лилаво-черното небе покрай въртящите се пръстени. Енергийният град осветяваше морското дъно и нивите на осем километра във всички посоки. Сави ги заведе при едно червено стълбище и се заизкачва — макромолекулярните стъпала поемаха тежестта им. На Деймън му се струваше, че върви по грамадни гъби.

На трийсет метра над земята стълбището свърши с черна платформа от мътен тъмен метал, който не отразяваше светлината. В средата на квадратната плоскост имаше три древни наглед дървени стола с високи облегалки и червени възглавници. Бяха разположени на равно разстояние около черна дупка с диаметър около три метра.

— Седнете — каза Сави.

— Това някаква шега ли е? — попита Деймън.

Старицата поклати глава и седна на стола с лице на запад. Харман зае своето място. Деймън обиколи черната платформа и спря при свободния стол.

— Какво ще се случи сега? Трябва да чакаме нещо тук ли? — Младият мъж погледна високата жълта кула, която се издигаше пред тях. Енергийният материал се пренареждаше като правоъгълен жълт облак.

— Седни и ще разбереш — отвърна Сави.

Деймън неохотно седна. Облегалките и гърбът на стола бяха покрити с резба. На лявата странична облегалка имаше бял кръг, а на дясната — червен. Той не ги докосна.

— Когато преброя до три, натиснете белия бутон — нареди възрастната жена. — Това е бутонът отляво, ако си далтонист, Деймън.

— Не съм далтонист, по дяволите!

— Добре. Едно, две…

— Чакай, чакай — спря я той. — Какво ще ми се случи, ако натисна белия кръг?

— Абсолютно нищо. Но трябва да ги натиснем едновременно. Научих го, когато дойдох сама. Готови ли сте? Едно, две, три.

Всички едновременно натиснаха белите кръгове.

Деймън скочи от стола си и изтича до ръба на черната платформа, после до червената платформа на трийсет крачки оттам, преди да се обърне и да погледне назад. Енергийният взрив зад стола му бе оглушителен.