Дан Симънс - Илион

Пред и под трона, в средата на кръга от богове, виждам нещо, което прилича на гигантски очукан метален рак, голям колкото форд „Експедишън“, две футуристични устройства и малък лъскав смътно хуманоиден робот. Роботът говори — на английски. Боговете слушат, обаче са недоволни.

— Не разбирам защо постчовеците са нарекли мястото, към което сме се запътили, Атлантида — рече Харман.

— Не мога да твърдя, че някога съм разбирала повечето от постъпките на постчовеците — отвърна седналата на пулта Сави.

Деймън бавно дъвчеше своята една трета от последното останало хранително блокче.

— Какво му е странното на името Атлантида?

— На картите от Изгубената ера Атлантическият океан е големият воден басейн на запад оттук, отвъд Херкулесовите ръце — поясни по-възрастният мъж. — Ние се намираме в котловината на някогашното Средиземно море. Това не е Атлантическият океан.

— Нима?

— Да.

— И какво от това?

Харман сви рамене и премълча, ала Сави отговори:

— Възможно е постчовеците да са кръстили така тукашната си база на шега. Като че ли си спомням обаче, че един писател отпреди Изгубената ера, Платон, говори за град или царство с името Атлантида в тия райони, още когато тук е било вода.

— Платон — замислено повтори Харман. — Натъквал съм се на това име в книгите, които съм чел. И веднъж видях една странна рисунка. Куче. Не, то май беше Плуто.

Сави кимна.

— Голяма част от значението на иконографията от Изгубената ера е забравена завинаги.

— Какво е куче? — попита Харман.

— Дребен бозайник, който някога е бил много разпространен, отглеждан като домашно животно — отвърна старицата. — Не знам защо постчовеците са допуснали да изчезне. Възможно е рубиконовият вирус да е погубил и кучетата.

— Като конете ли? — обади се Деймън. Доскоро беше смятал едрите страховити животни от торинската драма за чиста измислица.

— По-дребни и по-космати от конете — отговори Сави. — Но също толкова изчезнали.

— Защо постчовеците са възродили динозаврите — Деймън потрепери, — а не тези чудесни торински коне и кучетата?

— Както казах, поведението на постчовеците до голяма степен ми е непонятно.

Бяха се събудили малко след зазоряване и цял ден пътуваха на северозапад по червения глинест път през нивите, засадени с всички култури, които Деймън бе виждал, и още много непознати видове. На два пъти стигаха до плитки реки и веднъж до дълбок празен семпербетонен канал, които тракторът с лекота пресече с огромните си колела.

В нивите имаше слуги и обикновеният им вид действаше успокоително на Деймън, докато не разбра, че много от тях са грамадни — някои достигаха четири-пет метра височина, много по-големи от машините, с които беше свикнал — и колкото по-навътре в Басейна навлизаха, толкова по-странни изглеждаха растенията и слугите.

Тракторът се движеше между високи зелени стени от растения, които Сави бе нарекла „захарна тръстика“. Пътят не беше достатъчно широк и зелените стъбла хрущяха под шестте колела. Скоро Харман забеляза от двете страни на просеката сиво-зелени хуманоидни фигури. Движенията им бяха толкова плавни и бързи, че не разклащаха гъстите стъбла — те се носеха сред тръстиката като призрачни трупове.

— Калибани — каза Сави. — Съмнявам се, че ще ни нападнат.

— Нали каза, че си се уговорила да не ни закачат? — попита Деймън. — Оня фокус с кичурите коса, дето си ги откраднала от нас с Харман.

Тя се засмя.

— Сделките с Ариел никога не са сигурни. Обаче подозирам, че ако искаха да ни спрат, калибаните щяха да го направят снощи.

— Силовото поле около кабината няма ли да ги отблъсне?

Старицата сви рамене.

— Калибаните са по-хитри от войниксите. Може да ни изненадат.

Деймън потрепери. Тракторът излезе от тясната просека между захарните тръстики и се изкачи по нисък хълм. Пътят продължаваше през обширни ниви пшеница, висока не повече от четирийсет сантиметра. Западният вятър вълнуваше посевите. Калибаните, най-малко дванайсет от двете страни на пътя, излязоха от захарната тръстика зад тях и се затичаха през пшеницата, движеха се на шейсетина метра разстояние. На открито бягаха на четири крака.

— Не ми харесват — заяви Деймън.

— Сигурно Калибан ще ти хареса още по-малко — успокои го Сави.

— Защо? Те нали са калибани? — учуди се младият мъж. Думите й сякаш бързо губеха смисъл.

Сави се усмихна и изчака, докато тракторът преодолее редица от шест тръби, който пренасяха нещо от запад на изток или обратно.