Дан Симънс - Илион

Скоро след това се появиха енергийните устройства. Забеляза ги Харман.

Първото искреше и се движеше на трийсетина метра наляво от глинестия път сред бамбукова горичка. Сави спря, за да слязат и да го разгледат, въпреки че Деймън не искаше да се отдалечава от трактора, макар от няколко часа да не бяха зървали калибани. Харман обаче настояваше да го види и по-младият мъж нямаше желание да остане сам в кабината, затова последва двамата си спътници по стълбата и през нивата към светещото тяло. Изпитваше странно усещане отново да върви след толкова много часове на седалката.

Първото енергийно устройство беше малко — дълго около шест и високо към три метра, жълто или оранжево, с подвижни зелени жилки, приблизително сферично, с псевдоподи, израстващи от горната част, дъното и краищата, които приемаха своя форма и после отново бяха поглъщани от основната маса. Овоидът висеше на около метър над земята. Деймън спря на двайсет крачки от него, а Сави и Харман се приближиха.

— Какво е това? — попита Харман; главата и раменете му за малко изчезнаха зад бавно преливащата маса.

— Намираме се в предградията на Атлантида — отвърна Сави. — До нея остават още осемдесетина километра. Постчовеците са построили земните си станции от такъв материал.

— Какъв материал? — Харман протегна ръка към жълтия овоид. — Може ли да го докосна?

— От някои форми хваща електрически ток. От други — не. Не са смъртоносни и няма да ти стопят ръката. Опитай.

Възрастният мъж прокара ръка по лъскавата повърхност и тя потъна в нея. Той бързо я отдръпна. От пръстите му се стекоха жълти и оранжеви капки, които се сляха с общата маса.

— Студена е — каза Харман. — Много студена. — Размърда пръсти и потръпна.

— По същество това е една голяма молекула — поясни Сави. — Въпреки че нямам представа как е възможно.

— Какво е молекула? — попита Деймън. Когато дланта на Харман беше изчезнала, той бе направил няколко крачки назад и сега трябваше да повиши глас, за да го чуят. И все се озърташе през рамо. Сави носеше пистолета на кръста си, но тримата се намираха прекалено близо до бамбуковата горичка, за да е спокоен. И бе почти съвсем тъмно.

— Молекулите са съвсем малки неща, от които е изградено всичко — отвърна старицата. — Не се виждат без специални увеличителни стъкла.

— Обаче това нещо го виждам. — Понякога със Сави трябваше да се разговаря като с малко дете, помисли си Деймън, въпреки че никога не бе обръщал внимание на малки деца.

Тръгнаха към трактора. Привечерните слънчеви лъчи се пречупваха през стъклената сфера. Облаците на изток към платото, наречено Кипър, улавяха златистата светлина.

— Атлантида е изградена главно от такава макромолекулярна замразена енергия — обясни Сави. — Тя е част от вечните квантови игри на постчовеците. В нея е смесен истински материал, нещо, което учените от Изгубената ера наричали „екзотична материя“, но не знам нито пропорцията, нито как се получава. Знам само, че това прави техните градове или станции такива, каквито са — те постоянно променят формата си и се изместват от нашата квантова реалност.

— Не разбирам — за кой ли път призна Харман, като освободи Деймън от необходимостта да каже същото.

— Съвсем скоро ще видиш сам. Когато прехвърлим онова голямо възвишение на хоризонта, би трябвало да видим града. Ще стигнем там, когато се мръкне.

Покатериха се в кабината и заеха местата си. Но преди Сави да превключи на скорост, Харман се обади:

— Ти си била там. — Това не беше въпрос.

— Да.

— Но по-рано каза, че никога не си била на орбиталните пръстени. Затова ли си идвала тук?

— Да. И все още ми се струва, че там се крие ключът за освобождението на моите приятели от неутриновия лъч. — Тя кимна към двата пръстена, които ярко се открояваха в помръкващото небе.

— Но по-рано не си успявала. Защо?

Сави се извъртя в седалката си и го погледна.

— Ще ти кажа защо и как съм се проваляла, ако ти ми кажеш защо искаш да отидеш там. Защо години наред си търсил начин да отидеш на пръстените.

Харман дълго устоя на погледа й, но накрая отвърна:

— Просто съм любопитен.

— Не — усмихна се Сави. И зачака.

Той пак я погледна и Деймън видя, че лицето на възрастния мъж за пръв път изразява толкова силни чувства.

— Имаш право — изсумтя Харман. — Това не е празно любопитство. Искам да открия булаторията.

— За да живееш вечно — изхъмка Сави.

Харман сви юмруци.

— Да! За да живея вечно. За да продължа да съществувам след тази глупава последна двайсетилетка. Защото съм жаден за живот. Защото искам Ада да ми роди дете и да съм до нея, за да го гледам как расте, въпреки че бащите не постъпват така. Защото съм алчно копеле — алчен съм за живот. Доволна ли си?