Дан Симънс - Илион

— Мама му стара! — извика той, но другите двама — продължаваха да седят — явно не можеха да го чуят.

Беше като мълния, помисли си младият мъж. Ослепителен блясък, който се излъчваше от черната дупка в средата на триъгълника, образуван от столовете им, и се издигаше в тъмното небе. Все по-високо и по-високо… после зави на запад като някаква невероятна, нажежена до бяло нишка, докато краят й не изчезна от поглед, но нишката продължаваше да се вижда и се движеше, сякаш бе свързана с…

Наистина беше свързана, осъзна Деймън и го обзе страх, който едва не изпразни червата му. Свързана с движещия се е-пръстен на хиляди километри в небето. Свързана с една от звездите, една от подвижните светлини, която в момента прекосяваше пръстена от запад на изток.

— Върни се! — надвика пращенето и рева на нишката Сави.

На Деймън му трябваха няколко минути, за да се върне — да измине разстоянието до свободния дървен стол, заслонил очи. Ослепителната пращяща светлина удължаваше сянката му и сянката на стола по черно-червения покрив.

— Когато преброя до три, натиснете червения кръг — извика Сави. Сивата коса на старицата се беше изправила и се виеше над главата й като къси змии. Трябваше да крещи, за да я чуят. — Едно, две…

„Не мога да го направя — убеждаваше се Деймън. — Не искам да го направя“.

— Три! — извика Сави и натисна своя червен кръг. Харман последва примера й.

„Не!“ — помисли си Деймън. Ала силно натисна червения кръг.

Трите дървени стола се стрелнаха нагоре, завъртяха се около пращящата мълния, понесоха се толкова бързо, че екотът заля сухото морско дъно и разтърси трактора. След миг — след по-малко от миг — трите стола вече не се виждаха. Нишката от чиста бяла енергия продължаваше да се вие и гърчи, следвайки точките светлина по екваториалния орбитален пръстен.

Дребният робот привлича вниманието ми и се изкушавам да почакам във великата зала на боговете, за да разбера какво става, обаче не искам да се приближа, защото боговете може да ме чуят в това огромно тихо пространство. Диалогът между тях и робота преминава на старогръцки — поне боговете, включително Зевс, говорят езика, с който съм свикнал тук — обаче съм далече и долавям само отделни думи.

— … малки роботи… играчки… от Великото вътрешно море… трябва да се унищожат…

Вместо да се опитам да се прокрадна по-близо, си спомням защо съм дошъл — за гребена на Афродита — и колко е важно да се върна при троянките. Съдбата на стотици хиляди хора долу може би зависи от това какво ще направя сега, затова тихомълком се отдалечавам от боговете и странните машини и тръгвам по дългия страничен коридор към покоите, където само преди няколко дни за пръв път срещнах богинята на любовта. Възможно ли е да е било само преди няколко дни? Оттогава се случиха толкова много неща, меко казано.

От великата зала ехтят гласове, гласове на богове. С разтуптяно сърце се вмъквам в покоите на Афродита. Тук нищо не се е променило — помещение без прозорци, осветено само от няколко триножника. Вътре има ложе и още няколко неща, включително слабо сияещ син екран на мраморното бюро. Бях си помислил, че това е нещо като компютър, и сега се приближавам, за да го разгледам. Оказвам се прав — светещият син правоъгълник е отделен от бюрото, виси на четири-пет сантиметра над мраморната повърхност и въпреки че няма меню на майкрософт уиндоус, виждам бял кръг, който сякаш ме подканя да го докосна и да задействам екрана.

Оставям го на мира.

Спомням си, че някои от личните вещи на Афродита бяха на кръгла масичка до ложето. Само мога да се надявам, че сред тях има гребен. Няма. Виждам сребърна брошка и няколко сребърни цилиндъра — божествени червила? — както и изящно сребърно огледало, поставено с огледалната повърхност надолу… обаче няма гребен.

Проклятие. Нямам представа къде е домът на богинята сред именията, пръснати по зеления връх на Олимп, и определено не мога да помоля някой бог да ме упъти. Бях рискувал и изгубил, като приех предизвикателството на Елена да й занеса гребена. Обаче най-важното беше да им покажа, че притежавам способността да пътувам до Олимп и обратно, и бързината е от значение. Нямам представа колко ще чакат троянките.

Грабвам огледалото, без да го разгледам внимателно, представям си подземното помещение в храма на Атина в Илион и завъртам телепортаторния медальон.

Когато се материализирам, там има седем жени, а не пет, като преди няколко минути. Всички се дръпват при появата ми, обаче едната диво изпищява и скрива лицето си в шепи. Въпреки това имам време да видя това лице и го познавам — Касандра, най-красивата щерка на цар Приам.