Дан Симънс - Илион

Естествено, че й разказвам всичко. Кой съм. Как боговете са ме възкресили като схоластик. Впечатленията си от Олимп. Бунта ми срещу моята муза, нападението ми срещу Афродита и Арес, замисъла ми да обърна Ахил и Хектор срещу боговете… всичко. Върхът на кинжала й не помръдва и металът под мен не се стопля.

— И си приел формата на богинята Атина, така ли? — прошепва Теана. — Притежаваш ли тази способност?

— Устройствата, които нося, я притежават — отвръщам аз. — Или поне я притежаваха. — Затварям очи и скърцам със зъби в очакване на болката.

Чувам гласа на Елена.

— Разкажи на Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха какво знаеш за близкото бъдеще. За нашата съдба.

— Той не е пророк, надарен с такова зрение от боговете — казва Хекуба. — Даже не е от цивилизования свят. Само чуй говора му. Варварин.

— Той признава, че е дошъл отдалече — пояснява Елена. — Не може да не е варварин. Но чуй какво вижда в нашето бъдеще, почтена щерко на Димант. Разкажи ни, Хок-ън-берииии.

Облизвам устни. Очите на Теана са прозрачното северноевропейско сиво на истинска вярваща, очи на есесовец. Очите на Хекуба са тъмни и в тях не личи толкова интелигентност, колкото в очите на Елена. Погледът на Лаодика е забулен, този на Андромаха — умен, свиреп и опасно волеви.

— Какво искаш да знаеш? — питам аз. Каквото и да кажа, ще се отнася за съдбата на тия жени, на техните съпрузи, град и деца.

— Цялата истина. Всичко, което смяташ, че знаеш — отвръща Елена.

Поколебавам се само за миг, като се опитвам да не обръщам внимание на феминисткия кинжал на Теана, опрян в срамните ми части.

— Това не е видение от бъдещето, а по-скоро моят спомен за разказ, който се пее за вашето бъдеще, което е в моето минало — казвам аз.

Знам, че това, което току-що съм казал, не означава абсолютно нищо за тях, и като се чудя дали изобщо разбират нещо от варварския ми акцент — акцент ли? Съмнявам се, че говоря старогръцки с акцент — им разказвам за идните дни и месеци.

Разказвам им, че Илион ще падне, че кръвта ще тече по улиците и че всичките им домове ще бъдат опожарени, Казвам на Хекуба, че нейният съпруг Приам ще бъде убит в нозете на Зевсовата статуя в личния им храм. Казвам на Андромаха, че нейният съпруг Хектор ще бъде посечен от Ахил, когато на никого в града не му стиска да излезе и да се сражава рамо до рамо с любимия й, и че тялото му ще бъде влачено зад колесницата на Ахил, и после при ахейския лагер ще бъде опикано от войниците и ръфано от гръцките псета. Казвам й, че само след няколко седмици синът й Скамандър ще бъде хвърлен от най-високото място на крепостната стена и мозъкът му ще се разплиска по скалите. Казвам на Андромаха, че мъките й няма да свършат с това, защото ще бъде обречена да остане жива и да бъде завлечена на егейските острови като робиня, че ще свърши дните си, слугувайки на мъжете, убили Хектор, опожарили нейния град и погубили сина й. Че ще свърши дните си, като слуша грубите им шеги и безмълвно ще седи, докато престарелите ахейски герои си разказват за тия славни дни на насилие и плячкосване.

Описвам на Лаодика и Теана изнасилването на Касандра и още хиляди троянки, казвам им, че хиляди други ще предпочетат меча пред такъв позор. Разказвам на Теана, че Одисей и Диомед ще откраднат свещения паладион от тайния храм на Атина и после ще се върнат, за да осквернят и разрушат самия храм. Казвам на жрицата с опрян в ташаците ми нож, че Атина не ще стори нищо, абсолютно нищо, за да спре това насилие и плячкосване и оскверняване.

Повтарям на Елена подробностите за Парисовата смърт и собственото й поробване от бившия й съпруг Менелай.

И после, след като разказвам всичко, каквото знам от „Илиада“, и пак обяснявам, че не съм сигурен, че всичко това наистина ще се случи, но че почти всичко от епоса се е потвърдило през моите девет години служба, млъквам. Мога да им разкажа за скиталчеството на Одисей, за убийството на Агамемнон след завръщането му у дома или даже за Вергилиевата „Енеида“ и триумфа на Троя с основаването на Рим, обаче това изобщо не ги интересува.

Когато свършвам с предсказанията си за тяхната гибел млъквам. Нито една от петте жени не плаче. Нито една от петте не издава с изражението си нещо, което не е присъствало на лицето й преди да започна.

Изтощен, изчерпан, затварям очи и зачаквам собствената си съдба.

Позволяват ми да се облека и Елена праща слугините си да ми донесат ново бельо и туника. Самата тя разглежда всички устройства — телепортаторния медальон, тазерната палка, шлема на Хадес и преобразяващата гривна — и пита дали са част от „дарените ми от боговете способности“. Чудя се дали да я излъжа — особено ми се иска да си върна шлема на Хадес, — обаче в края на краищата й казвам истината.