Дан Симънс - Илион

Няма значение.

Свършено е с тоя идиотски план. Както и с доктор Томас Хокънбери. Край.

Но къде да отида, докато жестоката муза или възродената Афродита най-после не ме открият? На гости при Найтенхелзър и разярения Патрокъл ли? Да видя колко време ще им трябва на боговете да проследят квантовата ми диря, щом разберат какво съм направил… какво съм се опитал да направя?

Не. Така само ще погубя Найтенхелзър. Нека си остане в Индиана през 1200 г. пр. Хр. и опложда прелестни индиански девойки. Може даже да открие университет и да преподава класическа филология, въпреки че повечето класически истории още не са се случили. Дано има успех и с Патрокъл, когото нямам желание пак да прострелям с тазера, само за да го замъкна обратно в шатрата на Ахил. „Шегичка! — бих могъл да накарам да каже моята триминутна Атина. — Ето ти приятеля, Ахиле. Нали не се сърдиш?“

Не, ще ги оставя на мира в Индиана.

Къде да ида? На Олимп ли? При мисълта за музата, която ме търси там, за Зевс и неговите радарни очи, за събуждащата се Афродита… е, няма да отида на Олимп. Не и тая нощ.

Помислям си за едно място, представям си го, докосвам телепортаторния медальон, завъртам го и отивам там, преди да съм се отказал.

Не нося шлема на Хадес и Елена веднага ме вижда на меката светлина на свещите и се надига на лакът върху възглавниците.

— Хок-ън-бе-рииии?

Стоя в покоите й и мълча. Не знам защо съм тук. Ако повика стражите или се приближи към мен с оная кама… прекалено съм уморен, за да се съпротивлявам, прекалено уморен съм дори да избягам с медальона. Даже не ми идва наум да се зачудя защо покоите й са осветени със свещи в четири и половина сутринта.

Тя идва към мен, обаче не с камата. Забравил съм колко е красива Елена Троянска — в сравнение с нейната стройна мека фигура в прозрачна нощница цицестата дойка на Скамандър изглежда дебела и трътлеста.

— Хок-ън-бе-рииии? — прошепва Елена с онова сладко произношение на моето толкова мъчно произносимо на старогръцки име. Едва не се разплаквам, когато съзнавам, че тя е единственият човек на Земята освен Найтенхелзър — а той може би вече е мъртъв — който знае името ми. — Ранен ли си, Хок-ън-бе-рииии?

— Ранен ли? — успявам да произнеса аз. — Не. Не съм ранен.

Елена ме отвежда в съседната къпалия. Там я видях за пръв път оная нощ. И в къпалнята горят свещи, във ваната има вода и виждам отражението си — с кръвясали очи, брадясал, изтощен. Разбирам, че не съм спал от… откога? Не си спомням.

— Седни — казва Елена и аз се свличам на ръба на мраморната вана. — Защо си дошъл, Хок-ън-бе-рииии?

— Опитах да открия повратната точка — заеквам аз и й разказвам за безполезния си маскарад с Ахил, похищението на Патрокъл, плана си да обърна героите от войната срещу боговете, за да спася… всички, всичко.

— Обаче не си убил Патрокъл, така ли? — Тя ме гледа напрегнато с тъмните си очи.

— Не, само го заведох… другаде.

— Както пътуват боговете ли? — пита Елена.

— Да.

— Но не си могъл по същия начин да отвлечеш Астианакс, Хекторовия син, така ли?

Тъпо поклащам глава.

Виждам, че Елена мисли, красивите й тъмни очи блуждаят. Как може да повярва на обясненията ми? За кого ме смята, по дяволите? Защо изобщо се е сприятелила с мен — „сприятелила“ е нещо като евфемизъм за оная дълга страстна нощ — и какво ще направи сега?

Сякаш в отговор на последния ми въпрос Елена мрачно се изправя и излиза от къпалнята. Чувам я да вика някакви имена в коридора и знам, че стражите ще се върнат с нея след по-малко от минута, затова вдигам ръка към тежкия телепортаторен медальон.

Не се сещам къде другаде да отида.

В тазерната ми палка е останал заряд, обаче не посягам към нея, когато Елена се връща с още няколко души — само че не стражи, а слугини. Робини.

Те ме събличат, трупат мръсните ми дрехи до стената, докато други девойки носят високи кани с вдигаща пара гореща вода за ваната. Оставям ги да ми свалят преобразяващата гривна, ала задържам телепортаторния медальон. Не бива да го мокря, но не искам да го изпускам от поглед.

— Сега ще се изкъпеш, Хок-ън-бе-рииии — нарежда ми Елена Троянска и вдига къс лъскав бръснач. — И после лично ще те избръсна. Ето, изпий това, за да подкрепиш силите и духа си. — И ми подава бокал с гъста течност.

— Какво е това? — питам аз.

— Любимата напитка на Нестор — засмива се Елена. — Или поне беше, когато старият глупак гостуваше на съпруга ми Менелай.

Помирисвам го, макар да знам, че се държа грубо.