Дан Симънс - Илион

Деймън поклати глава и погледна Харман, ала въпреки че можеше да чете книги, по-възрастният мъж повтори жеста му.

— Няма значение — каза Сави. — Изведнъж постчовеците се сдобили с… противник… когото не можели да контролират, и това още не бил краят. Постчовеците използвали самоеволюиращи програми и други видове проекти и позволявали на квантовите си компютри да преследват собствените си цели. Колкото и да не е за вярване, те успели да създадат стабилни космически дупки, разработили пътуването във времето и телепортирали хора — старостилни човеци в ролята на опитни зайчета, тъй като самите те никога не рискували безсмъртния си живот — през времепространствени портали.

— Какво общо има това с калибаните? — упорстваше Харман; все още трепереше от образите на общата мрежа.

Сави се усмихна.

— Ноосферата Просперо или има страхотно чувство за хумор, или няма никакво. Просперо кръсти разумната биосфера Ариел, нещо като дух на Земята, и двамата заедно създадоха калибаните, превръщайки един човешки клон — нито старостилни хора, нито постчовеци, нито елои — в онова чудовище, което видяхте на кръста.

— За… що? — едва успя да произнесе двете срички Деймън.

Старицата сви рамене.

— Те са войници. Просперо е мирно същество или поне за такова му харесва да се смята. Обаче неговите калибани са чудовища. Убийци.

— Защо? — Този път въпроса зададе Харман.

— За да спрат войниксите — отвърна Сави. — Да прогонят постчовеците от Земята, преди те да й нанесат нови щети. За да налагат капризите на другите двама от ноосферната троица Просперо и Ариел.

Деймън се опита да проумее всичко това. Не успя.

— Защо онова нещо беше на кръста? — накрая попита той.

— Не беше на кръста — поправи го Сави. — А вътре . Зарядно устройство.

Харман изглеждаше толкова блед, че Деймън се уплаши да не повърне.

— Защо постчовеците са създали войниксите?

— А, те не са ги създали — въздъхна възрастната жена. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели.

— Винаги съм ги смятал за машини. Като слугите.

— Обаче не са.

Харман се втренчи в нощта. Дъждът бе спрял и светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали зад хоризонта. Между разкъсаните облаци се появяваха звезди.

— Калибаните не позволяват на войниксите да навлизат в Басейна — каза той.

— Те са едно от нещата, които не позволяват на войниксите да идват тук — съгласи се Сави. В гласа й прозвучаха доволни нотки, като на учителка, установила, че поне един от учениците й не е пълен идиот.

— Но тогава защо калибаните не ни убиха? — попита Деймън.

— Заради нашата ДНК.

— Заради какво? — не разбра Деймън.

— Няма значение, скъпи мои. Достатъчно е да кажем, че съм взела кичури от косата ви и те, заедно с кичур от моята коса, са ни спасили живота. Разбирате ли, аз сключих сделка с Ариел. Той ще ни пусне да минем веднъж, а аз му обещах да спася душата на Земята.

— Ти си се срещнала с Ариел?! — ахна Харман.

— Е, не лично — призна Сави. — Но побъбрих с него по интерфейса ноосфера-биосфера. Спазарихме се.

Деймън разбра, че старицата наистина е луда. Погледна Харман и видя в очите му същото заключение.

— Няма значение — продължи Сави, отупа раницата си като възглавница, отпусна се по гръб и затвори очи. — Поспете, скъпи мои младежи. Утре трябва да сте отпочинали. С малко късмет утре ще излетим, ще излетим чак до орбиталния пласт.

И захърка, преди Харман и Деймън да успеят за пореден път загрижено да се спогледат.

Оказва се, че не мога да го направя. Нямам куража, безпощадността или… смелостта. Не мога да отвлека детето на Хектор даже за да спася Илион. Даже за да спася самото дете. Даже за да спася собствения си живот.

Още не се е съмнало, когато се телепортирам в огромния дом на Хектор в Илион. Бях там само преди два дни, когато, преобразен като вече обезглавения копиеносец Долон, следвах Хектор, който търсеше жена си и сина си. Тъй като познавам вътрешното разположение, се телепортирам направо в детската стая, недалеч от покоите на Андромаха. Хекторовият син, който още няма годинка, е в прекрасно издялана люлка с мрежа против комари. Наблизо виждам същата бавачка, която беше на крепостната стена с Андромаха вечерта, когато Хектор неволно уплаши детето с отражението в лъскавия си боен шлем. Полегнала на ложето си, тя също спи дълбоко, облечена с тънка прозрачна нощница, надиплена с цялото изящество на гравюра от Обри Бирдзли 12 12 Обри Винсънт Бирдзли (1872–1898) — английски илюстратор. — Б.пр. . Нощницата е завързана под гърдите й в гръцки и троянски стил и разкрива едрата й бяла гръд на отразената светлина от триножниците на стражите на терасата. Вече съм се досетил, че е дойка на бебето. Това наистина е важно, защото замисълът ми предвижда да отвлека бебето заедно с дойката и да оставя Андромаха — след като „Афродита“ й се яви и й каже, че боговете отвличат рожбата й като наказание за неназовани грехове на троянците и че ако Хектор си иска сина, трябва да отиде на Олимп да си го вземе и така нататък, и така нататък.