Дан Симънс - Илион

Не беше завързано. Нищо не му пречеше да скочи долу и да се нахвърли върху него.

Деймън понечи да избяга, ала установи, че не може да се обърне с гръб към съществото. То пак се разшава и измъкна дясната си ръка от нишата. Ноктите на краката му, забеляза младият мъж, също бяха жълти и дълги. Между пръстите му имаше ципи.

Зад него се разнесе трясък и рев — други калибани вече бяха слезли от кръстовете си — и Деймън се обърна, за да посрещне атаката им: вдигна фенерчето като тояга, което пък го лиши от светлината му.

Подхлъзна се — или краката му се подкосиха — и падна на колене в калта. Доплака му се, но се съмняваше, че се е разплакал през няколкото секунди, преди тракторът да избухне от царевичния ред и да се извиси като чудовищен паяк над него, нивата, кръста и неподвижния калибан. Осемте му фара бяха включени и го заслепиха. Той вдигна ръка пред лицето си — всъщност по-скоро за да скрие сълзите си, както осъзна по-късно, отколкото да заслони очи от светлината.

Тримата носеха термокожи. Двамата мъже се бяха отпуснали на напуканите си кожени седалки, а старицата лежеше на пода на стъклената сфера. Ядяха хранителните си блокчета, подаваха си манерката и известно време мълчаливо наблюдаваха бурята. Деймън беше помолил Сави да ги отдалечи от нивата, кръста и съществото и тя бе продължила два-три километра нататък по червения глинест път, преди да отбие и да изключи всичко освен силовото поле и слабо сияещите виртуални пултове на трактора.

— Какво беше онова нещо? — накрая попита Деймън.

— Калибан — отвърна старицата. Явно се чувстваше удобно на стъкления под, пъхнала раницата под главата си.

— Помня как ги нарече — изсумтя той. — Но какви са?

Сави въздъхна.

— Ако започна да ти обяснявам това, трябва да ти обясня всичко. Вие елоите не знаете страшно много неща — всъщност почти нищо.

— Защо не започнеш, като ни обясниш защо ни наричаш елои? — обади се Харман. Говореше напрегнато.

— Предполагам, че отначало това е била форма на оскърбление — каза Сави. Проблесна светкавица и освети бръчките по лицето й, но бурята се беше отдалечила и гърмът закъсня, чу се от много далеч. — Въпреки че, честно казано, първо наричах така своя народ, преди да започна да я използвам за вашия.

— Какво означава?

— Думата идва от една много стара история в една много стара книга. За човек, който пътува във времето, отива в далечното бъдеще и открива хора, еволюирали в две раси — едните кротки, лениви, слабохарактерни, само се пекат на слънце, елоите, а другите грозни, чудовищни, продуктивни, технологични, но се крият в пещери и мрак, морлоките. В тази стара книга морлоките осигурявали храна, подслон и дрехи на елоите, угоявали ги и после ги изяждали.

Над нивите отново проблесна светкавица, но бледа и далечна.

— Такъв ли е нашият свят? — прошепна Деймън. — Ние сме елоите, а калибаните и воиниксите са морлоките? Изяждат ли ни?

— Ще ми се да беше толкова просто. — Сави тихо се засмя, ала в смеха й нямаше нищо весело.

— Все пак какво представляват калибаните? — попита Харман.

— Деймън, покажи на Харман новия фокус с дланта си — вместо отговор помоли старицата.

Той се поколеба.

— Близката или далечната мрежа?

— Знаем къде се намираме, скъпи — саркастично рече Сави. — Покажи му далечната мрежа.

Деймън се намръщи, но се подчини. Каза на Харман да си представи три сини квадрата в центъра на три червени кръга и изведнъж над дланите им се появиха сини овали.

— Мисли си за някого. — Деймън се чувстваше странно. Никога не бе учил никого на нищо, ако не се смятаха сексуалните пози. — За когото и да било — прибави той. — Просто си го представи.

Харман се съсредоточи. Овалът му се изпълни с Ардис, гледан отгоре, после се появи план на Ардис Хол. Стилизирана женска фигура стоеше с група стилизирани мъже и жени на предната веранда.

— Ада — рече Деймън. — Мислиш за Ада.

— Невероятно — ахна възрастният мъж, зяпнал изображението. — Ще си представя Одисей.

Образът се промени, ала не се появи нищо.

— Според Сави далечната мрежа няма данни за Одисей — поясни Деймън. — Върни се към Ада. Виж къде е.

Харман се намръщи, но се съсредоточи. Стилизираният анимационен образ на Ада се намираше в поле на стотина метра зад Ардис Хол. Десетки други човешки фигури бяха насядали пред и около празно пространство. Ада се присъедини към тълпата.

Деймън впери очи в дланта на Харман.

— Чудя се какво става там. Ако Одисей е онова празно място, изглежда, че старият варварин говори на множеството.