Дан Симънс - Илион

— Постоянна квантова вълна — довърши йониецът. — Изключителни типове съзнание, които са като голи ексцентричности и могат да огъват пространствовремето, да въздействат върху организацията на пространствовремето и да разделят вероятностни вълни на отделни алтернативи. Тук говоря за Шекспир. За Пруст. За Омир .

— Но това е толкова… толкова… толкова… — заекна Манмът.

— Субективистично ли?

— Глупаво — успя да каже другият моравек.

Няколко минути летяха в мълчание. Манмът реши, че е наскърбил чувствата на приятеля си, но точно сега това нямаше значение. След малко той се обади по теснолъчевия канал:

— Значи очакваш да откриеш призраците на истинските гръцки богове, когато стигнем на Монс Олимпус, така ли?

— Не призраци. Но ти сам видя данните от квантовите анализи. Които и да са, тези хора са пробили квантови дупки из целия този свят, всички центрирани около Олимп. Те отиват някъде . Идват от някъде . Квантовата реалност на тази област е толкова нестабилна, че може да се взриви и да отнесе със себе си част от нашата слънчева система.

— Смяташ ли, че Устройството има такова предназначение? — попита Манмът. — Да взриви квантовите полета, преди да достигнат някаква критична маса?

— Не знам. Възможно е.

— Дали преди хиляда и четиристотин години на Земята се е случило точно това и е прогонило постчовеците в техните орбитални градове? Някакъв квантов провал?

— Не — твърдо заяви Орфу. — Мисля, че случилото се на Земята е резултат от успеха на квантовото телепортиране, а не от неговия провал.

— Какво искаш да кажеш? — Манмът не беше убеден, че иска да чуе отговора.

— Мисля, че са пробили квантови тунели в една или повече от тези алтернативни реалности — поясни йониецът. — И са оставили нещо там.

До изгрев слънце продължиха да летят в мълчание.

Слънцето докосна първо върха на балона и обагри оранжевата тъкан в нереална светлина. Бъкивъжетата заблестяха. После лъчите погалиха трите вулкана на Тарзис, отразиха се в леда и златисто се спуснаха надолу по склоновете им като бавно течаща магма. След това слънцето окъпа разкъсващите се облаци в розово и златисто и освети вътрешното море Валес Маринерис чак до източния хоризонт като лазуритна цепнатина в света. Монс Олимпус попадна под светлината минута по-късно и величественият връх сякаш се издигна над западния хоризонт като напредващ галеон със златни и червени платна. После слънцето заблестя по нещо по-близко и по-високо.

— Орфу! — прати по канала Манмът. — Имаме си компания.

— Колесница ли?

— Още е прекалено далеч, за да съм сигурен. Въпреки видеоувеличението слънцето блести и не я виждам добре.

— Можем ли да направим нещо, ако са онези с колесниците? Да си откривал оръжия, без да ме осведомиш?

— Нямаме нищо освен острия си език — отвърна Манмът, вторачен в сияещата точка. Движеше се невероятно бързо и скоро щеше да е при тях. — Освен ако не искаш да задействам Устройството.

— Може би е раничко за това.

— Странно, че Корос Трети е дошъл на тази експедиция без оръжия.

— Не знаем какво е щял да вземе със себе си от командния модул — възрази Орфу. — Обаче това ми напомня за нещо, за което си мислех.

— Да?

— Спомняш ли си, че разговаряхме за секретната експедиция на Корос до астероидния пояс преди години?

— Спомням си. — Слънцето продължаваше да се отразява в приближаващия се обект, ала Манмът вече виждаше, че наистина е колесница с бясно препускащи холографски коне.

— Ами ако това не е била шпионска мисия? — попита Орфу.

— Какво искаш да кажеш?

— Астровеките притежават нещо, което ние от Петте луни изобщо не сме си направили труда да развием в себе си.

— Агресивност ли? — предположи Манмът. — Войнственост?

— Точно така. Ами ако Корос Трети не е бил пратен като шпионин, а като…

— Прощавай — прекъсна го приятелят му. — Но нашият гостенин пристигна. Едър хуманоид с колесница.

Около Манмът се носеше грохот и вълнуваше плата на огромния балон. Колесницата продължи да намалява скоростта и описа кръг около балона на стотина метра разстояние.

— Същият мъж ли е, който ни посрещна в орбита? — съвсем спокойно попита Орфу.

Другият моравек погледна безпомощната черупка, мятана из коша — тя нямаше очи, за да види какво става.

— Не. Онзи гръцки бог имаше сива брада. Този е по-млад и е гладко избръснат. Изглежда висок около три метра. — Манмът вдигна ръка с дланта навън в древния приветствен жест, за да покаже, че няма оръжие. — Мисля, че…