Дан Симънс - Илион

Колесницата се приближи. Мъжът, който стискаше юздите, протегна напред дясната си ръка със свит юмрук и замахна отдясно наляво.

Балонът над тях избухна и хелият засвистя от горящия плат. Манмът се вкопчи в дървения парапет на коша, за да не бъде изхвърлен навън. Гърчещата се пламтяща тъкан, бъкивъглеродните въжета и кошът вече падаха към платото Тарзис на тринайсет километра под тях. Дребният моравек летеше с главата надолу при отрицателна гравитация и единственото, което го държеше за коша, бяха отчаяно вкопчените му в тресящата се стена манипулатори.

Колесницата с нейните призрачни коне се понесе надясно и мина през горящия балон. Мъжът — богът — се пресегна и хвана черното бъкивъже в грамадния си юмрук. Невероятно, нелепо — вместо да изтръгне ръката му от рамото, неколкотонният кош с разтърсване спря да пада. С другата си ръка мъжът дръпна юздите на конете.

Повлякъл коша и неговото съдържание на четирийсет метра под и зад себе си, богът полетя на запад към Монс Олимпус.

Сави продължи още около час по червения глинест път все по-дълбоко сред нивите и гънките на Средиземноморския басейн. Вече беше тъмно и валеше, проблясваха светкавици и гръмотевиците разтърсваха стъклената сфера на кабината. При един от ярките проблясъци Деймън посочи кръстовете с хуманоидните фигури.

— Онова там хора ли са?

— Не — отвърна Сави. — Калибани.

Преди да успее да им обясни, младият мъж я изпревари.

— Трябва да спрем.

Тя спря, включи фаровете и вътрешното осветление и свали очилата си за нощно виждане.

— Какво има? — Явно виждаше измъченото му изражение.

— Умирам от глад — призна Деймън.

— Имам хранителни блокчета в раницата…

— Умирам от жажда.

— Имам и манерка. Освен това можем да открехнем кабината и да налеем прясна и студена дъждовна вода…

— Ходи ми се до тоалетната — пак я прекъсна Деймън. — Ужасно.

— Уф, добре — въздъхна Сави. — Тракторът има много удобства, обаче няма тоалетна. Една почивка не е излишна и за трима ни. — Тя докосна два виртуални бутона и силовото поле престана да отблъсква дъжда от стъклото. Страничният сектор на балона с плъзгане се отвори. Нахлу свеж въздух, ухаещ на мокри ниви.

— Навън ли? — без да се опитва да скрие ужаса си, попита Деймън. — На открито?

— В нивата. — Старицата посочи. — Там ще си съвсем сам. — Бръкна в раницата си, извади ролка тоалетна хартия и му откъсна едно парче.

Деймън я зяпна смаяно.

— И на мен ми се ходи по нужда — каза Харман и взе тоалетната хартия от ръката й. — Хайде, Деймън. Мъжете — надясно от трактора. Дамите — наляво. — Той излезе през отвора и се спусна по стълбичката. Младежът го последва, хванал тоалетната хартия като талисман. Сави слезе след него — определено много по-грациозно.

— И аз ще трябва да дойда надясно — осведоми ги тя. — В някой друг ред царевица, обаче не много далеч.

— Защо? — Деймън видя черния пистолет в ръката й. — Аха.

Тя затъкна оръжието в пояса си и тримата излязоха от пътя, прескочиха плитка канавка, прекосиха кален участък от нивата и навлязоха сред високата царевица. Дъждът се усили.

— Ще подгизнем — рече Деймън. — Не си нося самосъхнещи дрехи…

Поредната мълния разцепи небето от облак до облак и гърмът отекна над обширната долина, Сави погледна нагоре.

— Нося термокожите ви в раницата си. Когато се върнем в трактора, можете да ги облечете, докато тези ви дрехи изсъхнат.

— В тази вълшебна раница има ли още нещо, за което искаш да ни разкажеш? — попита Харман.

Старицата поклати глава.

— Малко хранителни блокчета. Пълнители за пистолета. Фенерче и няколко карти, които съм съставила сама. Всичките ни термокожи. Манерка. Още един пуловер за мен. Като че ли е това.

Колкото и да бързаше да се уедини в царевицата, преди да навлезе, Деймън спря и се огледа.

— Дали е безопасно?

Сави сви рамене.

— Няма войникси.

— Ами онези… как ги нарече?

— Калибани. Тази вечер можеш да не се страхуваш от тях.

Той кимна и навлезе в първия ред царевица. Стъблата се издигаха на половин-един метър над главата му. Дъждът тежко плющеше по широките листа. Младият мъж отстъпи назад.

— Тук е съвсем тъмно.

Харман вече беше потънал в царевицата. Сави се отдалечаваше в другата посока, но спря, върна се при Деймън, подаде му фенерчето и каза:

— На мен ми стигат светкавиците.

Той си запроправя път през стъблата и навлезе десетина реда навътре, като се опитваше да се отдалечи от края на насажденията, за да се скрие съвсем. После измина още осемдесет реда за всеки случай. Намери място, което му се стори по-малко кално от другите редове, огледа се наоколо, опря фенерчето на едно стъбло, така че лъчът да свети само нагоре — което му напомни за синия лъч в Ерусалим, — смъкна си панталона, клекна и изкопа плитка дупка с длани. „Как би го нарекла Сави? — зачуди се той. — Лагеруване ли?“