Дан Симънс - Олимп

— Знаем — прозвуча мекият глас на Чо Ли. — Скришом го анализирахме и знаем защо е неуязвим, както се изразихте.

— Защото майка му, богинята Тетида, го потопила в реката… — започна Хокънбери.

— Всъщност защото някой… нещо е увило квантововероятностната матрица около господин Ахил до твърде невероятна степен — прекъсна го Ретроград Синопесен.

— Ясно — съгласи се схоластикът, макар че не разбра нито дума от това изречение. — Значи искате да вземете Ахил, така ли?

— Не вярвам, че Ахил ще се съгласи да дойде с нас. Вие как смятате, доктор Хокънбери? — попита Астейг/Че.

— Хм… да. Можете ли да го принудите?

— Мисля, че това ще е по-рисковано от всички останали опасности, свързани с пътуването до Третата планета, взети заедно — избуботи генерал Вех бин Адее.

„Астровек с чувство за хумор?“ — учуди се Хокънбери.

— Щом няма да вземете Ахил, тогава кой?

— Питахме се дали вие ще ни предложите някого. Някой смел, но интелигентен. С изследователски дух, но разумен. Някой, с когото бихме могли да общуваме. Съобразителна личност, както бихте могли да се изразите.

— Одисей — без колебание отвърна Хокънбери. — Трябва ви Одисей.

— Смятате ли, че ще се съгласи? — попита Ретроград Синопесен.

Схоластикът дълбоко си пое дъх.

— Ако му кажете, че там го чака Пенелопа, ще дойде и на края на света с вас.

— Не можем да го излъжем — отбеляза Астейг/Че.

— Аз мога — заяви Хокънбери. — С удоволствие ще го направя. Независимо дали ще дойда с вас, ще ви бъда посредник и ще уговоря Одисей да участва в експедицията.

— Ще ви бъдем много признателни — каза европеецът. — С нетърпение очакваме да научим вашето решение за пътуването до Земята през следващите четирийсет и осем часа. — Премиер интеграторът протегна ръка и Хокънбери видя, че дланта му е сравнително хуманоидна.

Стисна я и се качи в стършела след Манмът. Рампата се вдигна. Невидимата седалка го сграбчи и корабът напусна балона.

Нетърпелив и разярен — крачи пред своите хиляда най-отбрани мирмидонци на брега в подножието на Олимп и чака боговете да пратят своя представител за деня, за да може да го убие — Ахил си спомня първия месец на войната: време, което всички троянци и аргивци все още наричат „гнева на Ахил“.

Тия богове се телепортираха от висотите на Олимп, уверени в своите силови полета и машини, готови да се прехвърлят в бавно време и да избягат от гнева на смъртните, без да знаят, че дребните моравеки, новите съюзници на Ахил, имат свои магии, с които да противодействат на такива божествени фокуси.

Първи се появиха Арес, Хадес и Хермес: изскочиха сред ахейските и троянските редици, докато небето избухваше в огън. Скоро редиците и на олимпийците, и на смъртните се превърнаха в куполи, кули и искрящи вълни от пламък. Морето кипеше. Зелените човечета се пръснаха към своите фелуки. Егидата на Зевс завибрира и стана видима — поглъщаше мегатонни моравекски удари.

Вниманието на Ахил беше насочено единствено към Арес и неговите новотелепортирали се кохорти, червеноокия Хадес, целия в черен бронз, и черноокия Хермес в червени шипести доспехи.

— Покажете на смъртните какво е смърт! — изрева блестящият, висок три и половина метра бог на войната Арес, докато тичаше срещу аргивските редици. Хадес и Хермес го последваха. Тримата хвърлиха божествените си копия, които не можеха да не улучат целта си.

Не улучиха целта си. Ахил не бе предопределен да умре тоя ден. Нито който и да било друг ден от ръцете на безсмъртен.

Едното копие одраска яката дясна ръка на бързоногия мъжеубиец, ала не пусна кръв. Другото се заби в красивия му щит, но богоизкованият пласт поляризирано злато го спря. Третото отскочи от златния му шлем, без дори да остави следа.

Тримата богове изстреляха енергийни заряди от божествените си длани. Наногенерираните полета на Ахил отразиха милионите волтове по същия начин, по който куче изтръсква вода от козината си.

Арес и Ахил се сблъскаха като планини. Трусът повали стотици троянци, гърци и богове точно в мига, в който се срещнаха бойните редици. Арес се отдръпна, вдигна червения си меч и нанесе обезглавяващ удар на смъртното парвеню Ахил.

Пелеевият син избегна меча и прониза бога на войната — проби и божествени доспехи, и плът. Коремът на Арес зейна, златна кръв опръска смъртни и безсмъртни и божествените черва се изсипаха върху червения марсиански прещип. Прекалено изненадан, за да падне, прекалено разярен, за да умре, Арес зяпаше собствените си вътрешности, които бавно пльокаха на земята.