Дан Симънс - Олимп

Една от по-младите жени вдясно от Хиподамия хвърля копието си. И колкото и да е невероятно и удивително, улучва Филоктет — оцелял след ухапване на отровна змия въпреки гнева на боговете — право в гърдите, точно над леките му доспехи на стрелец. Върхът излиза отзад и Филоктет пада бездиханен на червената пръст.

— Убийте я тая кучка! — изкрещява разяреният Ахил, втурва се напред и изтегля меча от ножницата си.

Под дивия обстрел на женските копия и градушка от зле насочени стрели, Тевкър няма нужда от такова подканване. По-бързо, отколкото очите на повечето смъртни могат да проследят, той поставя еднометрова стрела, опъва тетивата и пронизва гърлото на жената, която е покосила Филоктет.

Хиподамия и двайсет-трийсет жени се приближават към Големия Аякс, колебливо мятат копия и се опитват да развъртят грамадните мечове на своите бащи или синове с несръчни замахвания с две ръце.

Аякс Теламонов се обръща към Ахил само за миг, поглежда другите мъже с развеселено лице, след което изтегля дългия си меч, с лекота отблъсква меча и щита на Хиподамия и й отсича главата, като че ли сече бурени в двора си. Вече обезумели от страх, другите жени се втурват към двамата мъже. Тевкър забива стрела след стрела в очите им, в бедрата, подскачащите им гърди и след няколко секунди побягва. Големия Аякс довършва останалите, които са прекалено глупави да избягат, прегазва ги, сякаш висок мъж минава сред деца, и оставя трупове подире си.

Когато пристигат Ахил, Одисей, Диомед, Нестор, Хромий, Малкия Аякс, Антилох и другите, четирийсетина жени вече са мъртви или умират, няколко надават предсмъртни викове, паднали на напоената с кръв и без това червена пръст, а останалите бягат обратно към Дупката.

— Какво беше това, в името на Хадес? — задъхано пита Одисей, когато стига при Големия Аякс и обикаля сред телата, пръснати във всички изящни и жалки — ала отлично познати му — пози на насилствената смърт.

Теламоновият син се ухилва. Лицето му е опръскано с кръвта на троянките, доспехите и мечът му са червени.

— Не за пръв път убивам жени, обаче, слава на боговете, тоя път ми беше най-хубаво! — казва смъртният великан.

Тесторовият син Калхант, отличният птицегадател, докуцуква и въздиша:

— Това не е хубаво. Лошо е. Хич не е хубаво.

— Млъкни — скръцва му със зъби Ахил, заслонява очи и поглежда към Дупката, където изчезват последните жени, само за да бъдат заменени от групичка по-едри фигури. — Сега пък какво? — пита синът на Пелей и богинята Тетида. — Приличат на кентаври. Да не би старият ми приятел и наставник Хирон да е дошъл да се включи в борбата ни?

— Не са кентаври — отвръща остроокият хитроумен Одисей. — Пак са жени. На коне.

— На коне ли? — Нестор се взира напрегнато. — Не са ли с колесници?

— Яздят като легендарните конници от едно време — пояснява Диомед, който тъкмо ги вижда. Вече никой не язди коне, а само ги впряга в колесници — въпреки че преди няколко месеца Одисей и самият Диомед са избягали от среднощен набег в троянския стан на неоседлани коне.

— Амазонките — казва Ахил.

Храмът на Атина. Менелай настъпва, зачервен, задъхан. Елена е на колене, пребледнялото й лице е сведено, още по-белите й гърди са голи. Той се надвесва над нея. Вдига меча си. Голият й врат изглежда тънък като тръстика. Идеално острото оръжие с лекота ще премине през кожата, плътта и костта.

Менелай спира.

— Не се колебай, съпруже — промълвява Елена със съвсем слабо треперещ глас. Атридът вижда бясно туптящия й пулс в основата на тежката й, осеяна със сини вени лява гръд и стиска дръжката с две ръце.

Ала все още не замахва.

— Проклета да си — изпъшква той. — Проклета да си.

— Да — прошепва Елена, без да вдига лице. Златният идол на Атина се извисява над двамата в ухаещия на тамян мрак.

Менелай стиска меча със страстта на удушвач. Ръцете му треперят от двойно напрежение — от една страна, се готви да обезглави жена си, докато в същото време се мъчи да се удържи.

— Защо да не те убия, путко неверна? — съска той.

— Нямаш основание, съпруже. Аз съм неверна путка. И двете с нея сме неверни. Приключи с тоя въпрос. Изпълни справедливата си смъртна присъда.

— Не ме наричай „съпруг“, проклета да си!

Елена вдига лице. Тъмните й очи са тъкмо такива, за каквито Менелай мечтае от над десет години.

— Ти си мой съпруг. Винаги си бил. Моят единствен съпруг.

В тоя миг той за малко не я убива, толкова мъчителни са тия думи. От челото и бузите му капе пот и попива в нейните прости одежди.